Борба за (не)мир

Като деца от ранната втора половина на ХХ в. участвахме в махленски банди. Ние от жълтите павета бяхме по правило апашите, а стражарите нападаха от къщите около канала до Военната академия и Консерваторията. Нас ни наричаха "гадняри", вероятно поради доловени реплики и от родителското тяло. По-късно ние бяхме руснаците, а те - фашистите. После ние станахме фашисти, те - руснаци, и за да не се избием, се срещахме в Докторската градина за помирение. Всеки носеше дарове - стъклени топчета (американчета) с листенце вътре, "гуди" (по-големи топчета, по правило непрозрачни) и други дреболии. Съдия ни беше местен странен дангалак от по-горните класове, който приемаше с видимо удоволствие нашите подаръци. Помня, че той нареждаше да си стиснем ръцете помирително и да викаме "... борба за мир". Явно и той бе прихванал нещо - я от родители, я от радиото. Така следваше кратко примирие, след което възобновявахме дебненето и сраженията, но вече като... борба за мир.
Присетих се за тези години не за друго, а защото и днешната "борба за мир" прилича на лицемерен лозунг, зад който прозира ясна подготовка за немир, и то в най-опасните му измерения. Дори най-добросъвестният и непредубеден преглед на събитията в последно време ни вкарват в тъмната зона на подобни разсъждения. В най-новата вълна за "укрепването на международната сигурност" обществата по света се натикват в размисъл за доста "обосновани предположения".
Руският двоен агент Скрипал и щерка му били отровени, твърдят с голяма доза вероятност. Следва мощна пропагандна атака срещу Асад в Сирия за употреба на химически оръжия в гр. Дума и с индиректен упрек срещу подкрепящата го Русия. Затова янките в съдействие с дразнещо активната под патронажа на Макрон Франция и лутащата се в неблагополучията към "Брекзит"-а Великобритания изпратиха "умни" бомби към предполагаеми сирийски обекти за бойни отровни вещества. И пак в името на мира и справедливото регулиране на конфликта. После Израел обвини своя главен противник в Близкия изток Иран за продължаване на ядрената му програма, което предизвика разнопосочни, но и очаквани, реакции отвъд Атлантика, Русия и ЕС. И както стана ясно, на Стария континент този път не са много съгласни да се спира ядреното споразумение с Техеран, защото и без друго обстановката остава взривоопасна. При това притесненията от оформилия се съюз между Русия, Турция и Иран по отношение на Сирия явно са налице главно за САЩ, които нямат намерения да изоставят този район на свои стратегически и икономически интереси.
Поначало голяма борба за мир пада по света, направо му разказахме играта. То не бе пацифизъм, то не бе чудо. А от този хуманизъм се носи предупредително зловоние за задължително много мирен и справедлив повод, за да се подпалят още по-здраво я Близкият изток, я Балканите, я кой знае къде. После големите по правило излизат сухи и събират парсата, а малките едва изплуват окаляни и често стават виновни за повсеместната трагедия. Какво да се прави, история!?
Само че сега с дребна, но съществена разлика. Хората и на Изток, и на Запад, и в държавното балканско многообразие, да не говорим за големите световни колоси, свикнаха твърде дълго да живеят в относителен мир. Те страдат милозливо за жертвите на локалните войни, независимо че участват в тях открито и прикрито. Като цяло обаче териториите им са свободни от конфликти. Затова се радват на мира и все повече ценят своя малък, еснафски свят.
Но и в тази нова "ценностна система" има разлика. Западният човек, който по правило живее материално по-добре от своя побратим на Изток, по-трудно се разделя с удобството и създадения жизнен, макар и не толкова духовно изпълнен, комфорт. Прагматизмът му е доминиращ и в някаква степен го прави глобалист, отдалечавайки го от традиционното усещане за безмерна национална принадлежност и отдаденост на отечеството. Източнякът обратно - държи на своето, брани го и е готов да воюва за родното докрай. Историята го стимулира, духовните му величия го изпълват с енергия, идеологията - също. И дори споменаването на родината е в състояние да го хвърли към саможертва. Някои ще кажат, че във високотехнологичната война директното съприкосновение ще е незначително. Донякъде може и да е така, но все пак хората властват над техниката, те я управляват, нападат и отстъпват.
Въпросът е друг. Защо започнахме да мислим за война при тази неистова борба за мир? Или ако прочетем мир обратно, ще получим просто Рим. Изглежда е настанала голяма световна битка за тотално планетарно надмощие с имперски, "римски" привкус. Ето защо цезарите трябва най-после да овладеят болните си амбиции. И на Запад, и на Изток, и на Балканите, и навсякъде. Империите са в миналото, създавани са и са рухвали с много страдания и кръв. Желае ли някой здравомислещ това? Едва ли! Но думата ми все пак е в подкрепа на истинската борба за мир, а не за нейния деформиран образ. Нали?