Българин съм, но и Русия ми е родина

КОСТАДИН ЛАГАДИНОВ е роден на 11 април 1913 година в Разлог. Има двама братя - Асен, убит като партизанин, Борис, още жив и здрав, и сестра Елена. Завършва Солунската гимназия "Св. св. Кирил и Методий" в Горна Джумая, сега - Благоевград, и записва право в Софийския университет. В Разлог се свързва с Никола Парапунов, двамата разпространяват марксистка литература. На 1 април 1932 г. идват да го арестуват, успява да избяга и близо година е нелегален в София, Бургас, Дупница. Фашистката власт го осъжда задочно на 12 години и половина строг тъмничен затвор и 500 хиляди лева глоба. Заедно с още деветима комунисти пристигат в Бургас и с моторна гемия тръгват на Изток, към СССР. След авария съветски кораб ги "завързва" на буксир и пристигат в Одеса, а оттам - в Москва, при Васил Коларов, в Коминтерна. Охранява Кремъл, обвинен е в шпионаж, лежи по сталинските лагери, връща се в България с първата група "подводничари", нелегален е до 9 септември 1944 г. Завършва право в Университета, работи във военните съдилища. Отново е обвинен в куп грехове, отново трябва да обяснява "защо единствен е останал жив" от "подводничарската група" преди Девети септември.
Днес е пенсионер, здрав и с бодри ум и дух. "Гледат се взаимно" със съпругата си, с която е от вече от цели 65 години, и с дъщеря си Фиданка.

- На "ти" или на "вие"?
- Най-добре на "ти", и ми викай бай Дине. Нали си от ДУМА, нали сме единомишленици - значи сме си близки хора.
- Как си спомняш СССР,  има ли мъка и болка от годините там, обида има ли?
- Каква мъка, каква болка? Бях млад и вярвах. Точно както вярвам и днес. Само дето вече не съм млад... Всичко си спомням. Неща, за които преди години не се сещах, отново си ги спомням... Остарявам, затова. На 20 години пристигнах в Москва, първо лепях автомобилни гуми, работех и като шофьор. После завърших танкова и парашутна школа и ме назначиха в Първи механизиран танков полк. Охранявах Кремъл! Най-големите хора на СССР охранявах! Нали си представяш с колко гордост го правех!
- Разкажи ми, бай Дине, за лагерите, за "твоя лагер". Какво е обяснението ти за случващото се в СССР по Сталиново време, за архипелага ГУЛАГ?
- На 5 август 1937 г. ме арестуваха, оставаха ми още три месеца до двете пълни години служба, когато това се случи. Откараха ме в Лубянка, после в Бутирка - Бутирския затвор. И ме обвиниха, че участвам в опит да убием Сталин. Чакайте, казвам им, аз съм комунист, от България съм. Момчетата, които ме разпитваха, бяха млади и образовани, като мен, и мисля, повярваха ми, че за българските комунисти Сталин е икона. Не са ме докоснали с пръст, само ме разпитваха с часове. Да ти кажа, комшия по килия ми беше Туполев, имаше министри, заместник-министри, генерали. А в моята килия е лежал и самият Пугачов преди нас! Така че не ме съдиха, но имах присъда - осем години в сибирски лагер. Пътувахме седмица с влак до Сиктивкар, в Коми, после - стотина километра пеша до лагера. Българите бяхме двама - аз и Райно Пенев. Там също ме разпитваха кой ме е изпратил в СССР. Отговарях им - "Партията ми, но не за да убивам Сталин!" Имаше и крадци в лагера, криминални престъпници, които ни викаха "Ония, шпионите". Докато един ден не изревах срещу тях: "Не съм шпионин, български революционер съм, и ако още веднаж ме наречете шпионин, свършено е с вас!" Дотам беше. Спряха. Имаше и друго, признавам си - материалните възможности са си материални възможности... Аз не пушех, та давах на един от техните тартори - Иван, своя тютюн, той пък ме пазеше като господ! Иначе работехме в асфалтитов рудник, асфалтитът, да знаеш, не е асфалт, смола е, когато ставаше минус 40 градуса, само тогава не излизахме на работа.
- А как разбра, че те освобождават?
- През юни 1941 г. ме извикаха и ми показаха бележка, с подпис и печат. Да ми служи като лична карта по пътя ми до Москва. На бележката пишеше, че е "станала грешка" и че Берия се извинява за нея.
- Ама, бай Дине, ти си единственият човек, от когото чувам, че Берия му се е извинил. Като че ли си и единственият, комуто е направил добро.
- Ти не се шегувай, че съм единственият, видял добро от Берия. Не знаем колко са. Говори се, чува се - такъв бил, онакъв бил, но не знаем. А съм сигурен, че заповедта беше подписана от Берия, защото човекът, който отговаряше за нас, ми я показа. Да ти кажа ли - към мен винаги са се отнасяли много културно, даже по едно време бях нещо като началник, бригадир на 30 затворници. Македонец да не е началник може ли? (смее се). И тръгнах за Москва, пътувах, като сега си спомням, на 21 юни 1941 г. Като пристигнах, отидох веднага при Васил Коларов, в Коминтерна, човекът се разплака, като ме видя - кожа и кости. Е, облякоха ме, а ми дадоха и 300 рубли - много пари бяха навремето, аз не бях виждал толкова никога дотогава! И - в ресторанта, поръчах си цялото меню два пъти... По-късно Васил Коларов ми съобщи, че подготвят група за България с подводница и ни изпратиха всичките 14 българи във вила Горки. Готвеше ни готвачка на Берия, ето, пак стигаме до него...
- После си се върнал с подводницата, станал си партизанин. Как живееше по горите, бай Дине?
- А, преди горите да ти кажа - арестуваха ме на 5 август, и пак на 5 август потеглихме с подводницата Щ-211 за дома. След години, пак на 5 август, но през 1944 г., убиха пред очите ми братчето ми Асен... А поръката да се върнем през 1941 г. приех като чест. То аз подводничар всъщност не съм бил - просто се возех, "багаж", дето се вика, бях на борда "Щуката". Там се запознах с капитана й, командира лейт. Александър Девятко. Три дни и нощи пътувахме до България, подводницата само нощем излизаше от водата. Командирът Девятко си говореше с водача ни Цвятко Радойнов да ме остави в екипажа, но бай Цвятко не се съгласи - трябвало да отида да оглавя антифашистката съпротива в родния си край. А преди да слезем на брега, чакахме още три нощи, 11 август беше, когато напуснахме "Щуката", дотогава имаше пълнолуние. Александър Девятко дори ми даде автомат и в пет надуваеми лодки започнахме да гребем, в нашата бяхме Тодор Гърлянов, Съби Димитров и аз. Излязохме на устието на Камчия и тръгнахме пеша към Сливен, Съби Димитров настоя. Дали ни бяха предали, до днес не знам, но околността беше блокирана. Та Съби повече не се върна... Аз в средата на октомври наближих Разлог. После три години бях партизанин, а фашистката власт беше много силно организирана, имаше много добре подготвен и предан офицерски апарат. Как съм живеел по горите ли? Като по гори... Имах даже с Никола Парапунов пререкания - за това, как да се изхранваме. Народът беше беден, може ли беден народ партизанска армия да поддържа? Твърдях, че е илюзия да очакваме хората да ни крепят и че щом държавата ги облага с данъци и им взема произведеното, и ние трябва да го правим. Няма защо да се чудиш, че говоря така, и ще ти кажа нещо, което на друг не съм казвал - в Сандански имаше каракачани-овчари, от тях взехме около 200 пити кашкавал, с тяхно съгласие, разбира се. Но те хем ни ги дадоха, хем скриха част от продукцията си, за да я продават на по-високи цени, да не им я вземе държавата данък. Властта тогава изземаше всичкия им кашкавал, и направо го даряваше на фашистите. Така че нашите интереси, на партизаните, съвпадаха с интересите на каракачаните, а и с на повечето хора от народа. Сега някой, иначе поет, написал книга, че насила ни бил накарал Васил Коларов да тръгнем тогава към България. Такова нещо няма! Не НКВД, не Коларов, не Димитров ни "заставяха насила", това е съвсем невярно. Всички тръгнахме с огромно желание. Аз с Димитров не се познавам, но и след победата продължих да се виждам с Васил Коларов. Синовни чувства имам към него. Бяхме приятели и с Владимир Поптомов. Тези приказки, че Коларов едва ли не ни бил "предавал" на Берия, са чисто и просто празни сквернословия. Не е вярно, чудя се защо ги измислят? Като съм жив. Още съм жив! Защо не ме питат, я ти как питаш?
- И дойде Девети. След толкова "победни години", докъде стигна идеята, за която загинаха другарите ти, замалко и ти, дядо Дине? Жива ли е според теб?
- Как да не е? Ние за какво си говорим? Иначе - не съм силен в теорията. И аз се питам затрихме ли идеята, изкривихме ли я, предателство ли имаше? Но ми е трудно да отговоря - и на себе си, и на теб. Трябва по-големи умове да отговорят защо един цял народ, нашият народ, се обърна за известно време срещу най-справедливата и прогресивна идея, срещу комунизма, срещу социализма. За да бъде приета и реализирана, тя трябва да бъде възприета от душа и сърце от милиони хора. А само десет процента - не у нас, по света, я възприемаха навремето, другите знаеха, че става дума за власт. Някои знаеха, че понякога става дума и за диктатура.
- На пролетариата...
- Но диктатура. А след Девети септември, това, дето го пишат, за саморазправи, не беше точно така. Честните офицери си останаха по местата, някои се биха и на фронта. Останаха и на служба после. Отидоха си само тези, които се бяха много окървавили, които бяха убивали и орачи, и копачи, набеждайки ги, че са партизани. Точно те бяха съдени и осъдени.
- Откога не с бил в Русия, дядо Дине, ходи ли ти се там? Какво очакваш да видиш?
- Не знам как бих видял Русия сега. А е важно, и тя ми е родина. Но си мисля, че след възход, а после - след толкова унижение на руския народ днес, при новите ръководители, в новата обстановка, страната пак се замогна и индустриално, и културно. То какво е било - като е вземал властта Ленин, 90 процента от хората са били неграмотни, така съм чел, това съм чувал. Сега такова нещо няма. Индустрия се прави с учени, с грамотни хора. Такива в Русия - дал Бог. Те си ги и пазят, и отглеждат. И така трябва, за да е велика една страна. И си мисля още, че най-страшното човечеството вече го избегна, няма защо, мисля, вече да ни плашат предстоящи войни - Русия е възпиращата сила, тя може да спре и най-дивия войнолюбец.
- И не си сърдит на своята Русия за тежките години в лагера, сигурно си имаш обяснение за това, което се е случило с теб там и тогава?
- Не съм сърдит на Русия, какво ме питаш?! Сега, със задна дата, като анализирам - Сталин и държавното, партийното им ръководството не са имали друг изход, убеден съм. Не се чуди - преди тях кой се е занимавал с индустриализация? А по мое време, когато аз бях там, се появяваха вече много мощни оръжия по света, и Сталин разбра, че изостава. Разбра и че като имат богатства, трябва да ги използват. Но за да бъдат от земята, трябваха хора - е, как да ги съберат, като нямат пари да им плащат? Изглежда затова Сталин е прибегнал към труда на затворниците, как да се изразя, с жестокост, но в името на прогреса, в името на това, богатствата да бъдат разработени. Имали са само този път - намираш някаква малка вина, и - на работа по лагерите. То никой юрист днес няма да се съгласи само по подозрение да те изпраща в затвора, надявам се, да е така. Аз самият съм бил 22 години ръководител на военните съдилища в България, знам - трябваше да има безспорни доказателства, че обвиняемият е извършил престъпление. Сталинските времена обаче бяха други...
- БСП има ли, според тебе, начертан път - накъде тя самата да върви и накъде да води страната?
- Събитията ги следя, но на този въпрос не мога да отговоря. Трябва да познавам хората, които ръководят партията. От вестници и телевизия не става, във всяко написано нещо има голяма доза субективност, журналистите я знаете тази работа. А ръководителите са хора много заети, при мен не идват, дали се срещат с такива като мен, също не знам. Но си мисля - докато комунистите бяхме на власт, създадохме нови кадри, културата беше на високо равнище, светът говореше за нас. И не след 9 септември - след 10 ноември се разсипа честната ни идея у нас. В Русия пък Елцин го направи, а и не само той. Пътят ни е към общодържавна собственост, а не всичко да е в ръцете на олигарси, така се връщаме към най-лошия капитализъм - и у нас, и в Русия. Но обратен път има, и човечеството ще поеме по него. Не съм учен, за да развия стриктно тезата си, но всичко опира до общодържавната собственост и социалната справедливост. А отново да хващаме гората просто няма смисъл, демокрация е - и преди Девети беше така, партията ни спечели избори в София тогава, но буржоазията не даде властта на комунистите. Сега, ако спечелим, също не знам дали ще ни я дадат... Пак казвам - трябва да сме човеколюбиви, не само нашият народ, и хората по света ще проумеят своите интереси. И тогава няма да има какво да ги спре. Ти все за Сталин ме питаш, ама я помисли - ако не бяха построили такива като мене включително например танковете, щеше ли СССР да освобои Европа? Да, сега надви капитализмът. Ама няма да е вечно така! Няма как да е така!...  Аз съм интернационалист, ще ми се да вървим към свят без граници, да сме хора с човеколюбие, без омраза. В цялото човечество, независимо от политическите му страсти, да остане мечтата. Без нея и без надежда не може, тях не бива да губим. А и, вярвам, не става дума само за мечти и надежди.

На 21 април т.г. Светият синод на Българската православна църква дава благословение да се изгради паметник "Николай Чудотворец" на загиналите моряци и офицери от руските подводници, потопени през Втората световна война край Варна и Бургас.
Според руски и украински изследователи и според данни от българските архиви на морското дъно край българския бряг се намират шест потопени съветски подводници. Една от тях е Щ-211, която през август 1941 г. оставя в устието на Камчия групата на подводничарите - 14 души с ръководител Цвятко Радойнов. Командир на Щ-211 е Александър Девятко, а един от "пасажерите" е Костадин Лагадинов.
Легендарната подводница е обявена от България и Русия за морско гробище от времето на Втората световна война, всякакъв досег до нея е забранен.