Арестувайте ме!

Написах писмо до кметицата.
Във връзка с некачествения ремонт на "Граф Игнатиев". 
Ремонтът стана още по-некачествен.
Първо спряха топлата вода.
После спря и студената, а накрая и токът.
Едва тогава разбрах при какви тежки условия е работил Паисий. Но той поне вода е имал.
После бетонираха вентилационната ни шахта, прекъснаха оптичния кабел за интернет, а накрая зазидаха и колата ми.
Оплаках се в "Господари на ефира".
Те дойдоха и ахнаха. "Ей, вярно бе, тя колата ти наистина зазидана!" Заснеха сеира и си тръгнаха. Стойте, казвам, няма ли да ми помогнете да я извадим? Ние коли не вадим, казаха, но ако искаш, можем да зазидаме и теб, страхотен репортаж ще стане, направо ще избием рибата!
Отказах да ме зазидат, но те обещаха пак да дойдат...
Викнах кварталния да усмири мургавите съседи, да ги помоли да намалят музиката, белким поспим на разсъмване. Съседите домъкнаха братовчедите и половината ромска махала окупира районното. На третия ден от обсадата ченгетата развяха бяло знаме, но ромите отказаха да преговарят. На четвъртия ден шефът на полицаите поиска подкрепление от Шести американски флот, но оттам отказаха, понеже преследват опасен турски рибар. Продал 5 кг цаца на руснаците, въпреки санкциите... 
Обнародвах протест срещу шофьорите убийци по родните пътища.
Властите увеличиха разрешената максимална скорост в града.
И убийствата станаха още повече. Само че те сега не му казват убийство, а причиняване на средна телесна повреда по непредпазливост.
Съчиних протестна песен срещу корупцията.
Дойдоха едни интелигентни господа с по два пръста чело и откупиха песента.
За участие в конкурса "Бургас и морето".
Воювах с гневни статии срещу дребната шарка.
Тя стана едра...
Публикувах няколко памфлета за глада и мизерията.
Вдигнаха цената на хляба и гладът стана още по-непоносим.
Написах 26 фейлетона за тъпата телевизия.
Тя стана невъзможна за гледане.
Нещо по-лошо: вместо да ни плащат вредни, че ни облъчват, решиха да събират такси от зрителя.
Пуснах 168 фейлетона срещу престъпността.
Тя стана още по-голяма.
Публикувах 247 дописки срещу безобразията на родните политици.
Безобразията се увеличиха трикратно.
А премиерът ме обвини, че хвърлям петно върху авторитета на България по света и у нас.
Написах критични материали за малкия Мук, малкия Маргин и малката правда.
Те взеха, че пораснаха.
Сътворих сатирична поема за чудовищното разрастване на обирите и кражбите.
По пътя към редакцията ми откраднаха поемата.
Викнах полиция. Откраднаха ми поемата, казвам.
Какво е това поема, питат.
Литературен текст, поезия, отговарям. Шекспир, Георги Господинов, понимаеш?
А кой е Шекспир, питат ченгетата.
Как да ви обясня, че да ме разберете, чудя се аз. Джеймс Бонд сред писателите. Само че вместо да стреля, пише стихове.
Аха, ясно, светват полицейските чела. Този Шекспир ли е написал "Нашата полиция ни пази"?
Друг е, казвам, но да се върнем на кражбата.
На какво бе написана вашата поема, питат ченгетата.
На този лаптоп, отговарям.
Дайте го. Ще трябва да го изследваме.
И повече не го видях...
Разпространих чрез медиите гневно писмо срещу беззаконието в съда и прокуратурата.
Осъдиха ме за клевета.
Написах трактат за бездушието на Здравната каса.
Тя ми спря животоподдържащите лекарства.
Публикувах репортаж за пътешествие на родни министри и престъпници в малка спретната яхта.
Те взеха да се возят в големи лайнери и параходи...
Обнародвах памфлет за апатията на родната опозиция. Тя се прозя и заспа зимен сън...
Написах донос срещу озоновата дупка.
Тя се разрасна.
Седнах и се замислих.
Явно причината не е в некадърните политици, дошли на власт от села и паланки, физкултурни салони и противопожарни команди.
Очевидно не е и в калпавата система на управление.
Вероятно причината е у мен.
Човек така е устроен - докато търси щастлива звезда сред безкрая, тъпче невинните мравки в тревата.
Как не съм забелязал досега?
Явно, че за всичко съм виновен аз.
Бат'Бойко, дай белезниците!
Предавам се!