9 юни и племенниците на кръволока Александър Цанков

На 8 срещу 9 юни 1923 г., Военната лига, включваща действащи и запасни офицери, прави преврат срещу законното правителство на Александър Стамболийски и предлага на проф. Александър Цанков поста министър-председател. Убийството на законно избрания министър-председател Александър Стамболийски е истинското начало на гражданската война в България и тя, с известни паузи и отслабвания, тече десетилетия.  Фактите са известни. Те са чудовищни. Важни неща обаче остават в сянка.

Цанков - старейшина на македонизма?

През 1906 г. младият Александър Цанков, в онези години "широк социалист",  пише брошура: "Македонският въпрос и Балканският съюз". Книгата е неумна и определено непробългарска. Вярно, писана е наскоро след потушаването на Илинденското въстание, когато десетки хиляди българи бягат от Османските владения в свободна България. Да вметна - прецизното име на въстанието следва да е "Илинденско-Преображенско-Кръстовденско" - организаторите са го планирали не като единен акт, а на тласъци, по църковния календар, за да се обърка османската власт. Но, да дадем думата на проф. Цанков:
"Македонските революционери, собствено ВМРО, знаеха, че войната е неизбежна и при невъзможност както големите, така и малките балкански държави да се споразумеят помежду си, ще бъдат принудени всички да приемат едно решение, което, ако и да не задоволява претенциите им да получат дял от общото турско наследство, все пак една автономна Македония ще е най-доброто решение. И тогава Македония няма да бъде ябълката на раздора, а звено, което може да ги обедини или в една федерация, или в един съюз на балканските държави.
...Имаше три решения - и трите балкански държави: България, Сърбия и Гърция, претендираха за турското наследство.
...Политически България се люшкаше от единия полюс към другия, от една крайност към друга. Това разделение беше съдбоносно и пакостно и в него голям дял имаше и самият цар Фердинанд. Само една партия - Социалистическата - остана неизменно на своето становище: автономна Македония или Македония, равноправна в балканска федеративна република. Социалистите мислеха, че Македония може да бъде звеното, свързващо балканските държави в една социалистическа република.
В 1904 година, на годишния конгрес на Българската социалистическа партия, към която се числях и аз, тогава току-що завършил правни науки в Софийския университет, мен бе възложено от партията да докладвам македонския въпрос. В моя доклад застанах и аз на базата "Автономна Македония" в балканската федеративна република. В това време социалната революция беше още много далече; у нас социализмът беше много далеч от каквито и да е политически и социални завоевания, така че подобно гледище беше най-безобидното и най-невероятното. Социалистическите идеи на Балканите бяха новост и малцина въобще разбираха нещо от социализма освен водачите, млади хора със западноевропейско образование и влияние. Никому не беше ясно, и на мен също, как ще се създаде балканската федеративна република, каква форма и какво съдържание ще й се даде и как ще се примирят толкова противоречивите интереси; как ще се притъпят страстите и омразата, насаждани със столетия между народностите на Балканите."
С една дума,

нищо не разбирам, но предлагам

За българския патриот националното обединение не е въпрос за "турското наследство".
Преди няколко години книгата на Александър Цанков шумно бе "преоткрита" от скопските историци. Странно някак се получава - от една страна, продължават да се заклеймяват "българските фашистки окупатори на Македония" (1941-1944 г.), от друга, отдава се почит на един от най-големите фашисти на Балканите, именно заради македонизма му...
За днешните българи кървавият проф. Александър Цанков е не само символ на фашизацията, но едновременно с това е и един от старейшините на македонизма, схванат като антибългаризъм. Сред причините не мога да игнорирам и патологичното му тщеславие. Книгата му за македонския въпрос е искрен апел към обществото да обърне внимание на този, наскоро завършил, свръхамбициозен младеж.
Не знам колко от членовете на наскоро назначената междудържавна  "историческа комисия" по българско-македонската история са наясно с тези неща, но който е запознат с брошурата от 1906 г., не може да не отхвърли легендата за патриотизма на Кръволока професор. Отбелязвам това виждане не по конюнктурни причини. През последната година няколко наши патриотично самоопределящи се общественици, доволни от смекчаването на враждебността към България във Вардарската република, извадиха на вътрешно българското бойно поле темата за "Коминтерна и македонския въпрос". Малкият въпрос е, че Коминтернът е създаден 12-13 години след излизането на "македонската брошура" на Александър Цанков. Коминтерновският апаратчик Влахов в днешния ден трябва да получи строга научна и обществена присъда. Но много по-важно е днес проблемите около македонския въпрос да се коментират в реалните им проявления и същност, а не комиксово. Приглушават се фундаментални факти като този, че македонският въпрос е преди всичко продукт на имперския Берлински договор и че македонизмът става държавно налагана доктрина от други балкански държави.
Две десетилетия Александър Цанков бленува да бъде припознат като вожд на българския фашизъм. През първите дни на януари 1924 г. правителството на Цанков прокарва репресивния Закон за защита на държавата. На 2 декември 1936 г. проф. Цанков е поканен да се представи пред Фюрера в берлинската райхсканцелария. В края на войната създава свое "правителство". В двете мемоарни книги на Александър Цанков, писани в Аржентина, той наистина се изживява, да речем, като "изпълнителен директор на историята". Психологико-политическата формула "авторитаризъм + милитаризъм + патологично тщеславие" не е българско изобретение. Между Първата и Втората световна война Европа се покрива от диктатори и кандидат-диктатори. "Водачът" отговаря "пред бога и и историята" - по една по-късна формула.
Въпросът за фашизма не е "собственост" на историците. Той ще тече десетилетия. 
Периодично в българското общество се събуждат спорове за фашизма. Преди повече от двадесет години, някак под егидата на президента Желев, се разви обществена дискусия "за фашизма". Поръчана от десницата, проведена от десницата и съответно - обобщена от нея. Та изводът бе, че "в България не е имало фашизъм". Следователно антифашизмът е блъф - нещо такова. Пита се тогава защо ли силите на антихитлеристката коалиция бомбардираха София? И защо бяха драмите около мирния договор? Защо България (както всички останали страни - сателити на Хитлер) бе "отложена" с десет години за членство в ООН?
Антифашистките сили в България звучат много тихо в тези спорове. В почти цяла посткомунистическа Европа се направиха опити за морално-политическо преобръщане - да се оправдае фашизмът, да се заклеймят антифашистите. Ясно е как стои въпросът с политическите наследници на Александър Цанков. Той обаче има и многобройни политически "племенници". Интересен е паралелът с португалския фашизъм.
 
Португалският неолиберализъм на проф. Салазар
 
Проф. Антониу ди Оливейра Салазар е икономист и министър-председател на Португалия в течение на десетилетия. Идва на власт през 1926 г. и управлява като диктатор. И той, както и Мусолини, и Цанков, е привърженик на корпоративната държава. В днешна България вече се утвърди разбирането, че чудовищният възход на неолиберализма трябва да се свързва с Нобеловата награда на Милтън Фридман и с идването на власт на Маргарет Татчър след 1979 г. във Великобритания и на Роналд Рейгън през следващата 1980 г. в САЩ. Така се раждат персонализиращите, но всъщност достатъчно концептуални понятия "татчъризъм" и "рейгънизъм". Само че проф. Салазар, водач на португалската диктатура, е и прачичо на днешната европейска политика на "остернитета". Салазар налага нулев бюджетен дефицит. Т.е,  налага това абсурдно виждане, че бюджетният дефицит е най-тежкият смъртен грях. Ако хиляди хора мрат от мизерия и безизходица, това не е проблем. Неолибералите, като някога Салазар и да речем доскоро управлявалия България Симеон Дянков, мислят, че държавата някак съществува заради бюджета. Само че тя съществува заради хората. Португалският народ търпя тази диктатурата на Салазар и Каетану десетилетия наред по няколко прости причини. Португалия - безспорно фашизирана, не участва във Втората световна война. Това й позволи да бъде остров на икономическо спокойствие. Португалия се оказа практически монополен износител на волфрам, жизнено нужен на електротехниката. И не на последно място, по площ португалските колонии бяха 20 пъти по-големи от самата метрополия. По природни богатства - десетки пъти. Приемливият стандарт на португалското мнозинството, който тези фактори осигуряваха, е причината за дълголетието на португалския фашизъм. През 1974 г., "революцията на карамфилите" отхвърли Салазаровите наследници.
В двата края на Южна Европа - там, на Иберийския полуостров Салазар и Франко, взаимоподкрепящи се; тук - Цанков, после Филов и Антонеску, доминиращ се оказа фашизмът. Отдавна трябваше не само да заговорим за националните модели на фашизма, но да си дадем сметка, че фашизмът е по-скоро тенденция в нашия свят, в т.ч в нашата Европа. Спорът за фашизма не е само исторически спор. Той все повече става спор за днешния ни свят. Властващите в мира сего, често припознават като "силни лидери" брутални автократи. Формулата "това е нашият човек", мотивирана от конюнктурни тълкувания на геополитическите интереси, мотивира западния свят да подкрепя откровено асоциални, антихуманни и откровено тиранични диктатури. 
Преди броени часове излезе на български език книгата на Мадлин Олбрайт "Фашизъм - предупреждение". Сигурно по много въпроси мислим различно, но със заглавието призив съм съгласен. Както текат процеси на демократизация в нашия свят, така редом с тях текат и процеси на фашизация - естествено, не в кафявите униформи на Райха. Много по-коварно е.