2019: Фашизмът, евреите и лицемерието

Тази година 10 март - дата, свързана с българското спасяване на евреите, бе отбелязана с градско шествие. Обикновено разсъжденията за Спасяването започват с припомняне на конференцията от 20 януари 1942 г., когато в най-строга тайна в луксозна вила в кв. Ванзее край Берлин се събират 14 висши нацистки ръководители (без Фюрера). Заседанието продължава 90 минути и на него се утвърждава документът за "Окончателно решение на еврейския проблем". Утвърден е "генерален план" за депортиране на европейските евреи "по държави". Това е хем "всеизвестно", хем за него почти не се говори. В българския исторически размисъл през последния четвърт век бяха предприети множество стъпки, които размиват и мистифицират обществените представи както за трагизма, така и за величието на тези събития. Достатъчно е да се посочи решението за обезсилване на присъдите на Народния съд. У нас се пише немалко, но в международен план подвигът на българския народ от 1943-1944 г. не е достатъчно известен, противно на доминиращата в леви среди представа, че "всички по света знаят за Спасяването на българските евреи".

Какво се прикрива?  

На 12 декември 1941 г., по искане на Райха, България обявява т.нар. "символична война" на Англия и САЩ - логична стъпка след присъединяването на страната към Антикоминтерновския пакт. Днес се затъмнява фактът, че всичко, случило се с евреите в България през 1942-1944 г., е изпълнение на българска територия на Пакта и на решенията от конференцията във Ванзее.

Политическият антисемитизъм е ключов компонент от идеологическия фундамент на националсоциализма. Още в първата програма на Националсоциалистическата германска работническа партия (НСГРП) от 1920 г. се предвижда: "т.4. Гражданството да се определя от расата; никой евреин да не бъде гражданин на Германия". Т.е., евреите се поставят изначално извън закона. Плановете за депортация на евреите, утвърдени във Ванзее, не само в България са държани в тайна. Едва през март 1943 г., след сигнал от еврейски организации, американският президент Рузвелт повдига въпроса на англо-американската среща във Вашингтон. 

Хуманна България през 1943 г. възрази на "практическия" расизъм и радикален антисемитизъм. Това е постижение на цялата българска нация. Стана осезаема пропастта между правителство и народ. Защото част от подписалите писмото на депутата Димитър Пешев едва ли са антифашисти. Не много преди това част от тях са гласували антиеврейския Закон за защита на нацията... 

Любопитен момент: За да не бъдат депортирани евреите от страната, митрополит Стефан започва масово да покръства евреи. Министър Габровски издава заповед временно всички български църкви да бъдат затворени. Висшето духовенство в цяла България противодейства на това решение и в крайна сметка то е отменено. Подобна яростна съпротива в защита на евреите липсва в останалите европейски държави в годините на Втората световна война. 

Възраженията на обикновените българи срещу изселването и депортацията не са били някакви теоретични, доктринални възражения. Те са човешки: "Не може така да се отнасяте с хора." Но те имат и по-дълбоко измерение: "Не приемаме вашата расистка, антисемитска политика. Не приемаме правата на хората да са функция на техния етнически произход; не приемаме една етническа общност да бъде поставена в принизено положение спрямо останалите" - това е смисълът на протестите. 

Спасяването като повод за ТВ глумки

Една своеобразна общност, която наричам "постоянното телевизионно присъствие", има любим историко-политически трик - да спомене, че "Димитър Пешев е спасил евреите, а виж комунистите го съдили в Народния съд". Спестяват се половин дузина важни истини: Пешев е герой, но е съден като човек, който е гласувал за влизането на България в Тристранния пакт на страната на фашистка Германия, подкрепял е расисткия Закон за защита на нацията и цялото съпътстващо го антисемитско законодателство. 

През февруари 1943 г. кюстендилските адвокати запознават Пешев с факти, говорещи, че се готви депортация на еврейското население от града, и той предприема смели действия, в. т.ч. инициира петицията до Богдан Филов. Пристигналата в София кюстендилска четворка включва: адвоката Иван Момчилов, пенсионирания проф. Владимир Куртев, търговеца Асен Суичмезов и местния народен представител Петър Михалев. Групата търси среща с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, който също е от Кюстендил. Обезпокоени са от подозрителното пристигане на влакови композиции. 

На 17 март 1943 г. Димитър Пешев връчва на премиера Филов документа, подписан от 43-ма народни представители, повечето от които - поддръжници на правителството. Броени дни по-късно за непослушание Пешев е свален от поста подпредседател на Народното събрание - както неотдавна бе свален и Валери Жаблянов. Дали участниците в неделното шествие вчера могат да прокарат този паралел?

Българският народ не е одобрявал расисткия Закон за защита на нацията, приет по германофашистки ("Нюрнбергски") образец от Народното събрание през 1940 г.; не се е произнасял на избори за влизането на България в Тристранния пакт. Българското фашистко правителство на Богдан Филов е криело от нашата общественост договорките с представители на Третия райх за депортиране на евреите от България и от земите, предоставени на страната за временно администриране - най-вероятно, защото си е давало сметка какво мисли нашият народ за тази политика. 

Що се отнася до преките отговорности за депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, то историческата истина е известна - те са именно на българското фашистко правителство. Персонално отговорността за това ужасно деяние носи преди всичко правителството на Богдан Филов, лично самият Филов и неговите вътрешни министри Петър Габровски и после Дочо Христов. Вина имат и конкретни административни служители - полицаи, кметове, влакови началници, които технически са помагали за извършеното злодеяние. Помагачи при изпълнението на един план, изготвен от германските фашисти за "Окончателно решение на еврейския въпрос".

Един "български урок" за Мария Захарова

Изявлението отпреди година и половина на Мария Захарова, говорител на Руското външно министерство, предизвика "божествения гняв" на българската десничарска интелигенция. Инкриминирани бяха следните думи "Вандалите (не мога да ги нарека другояче) атакуваха паметника (на Съветската армия) буквално преди седмица, но този път надминаха себе си, пишейки надписи с откровено антисемитски характер. Това е особено цинично в светлината на това, че в годините на Втората световна война благодарение на нашите войни успяхме да предотвратим депортацията на евреите от България и по този начин да спасим около 50 000 души от неминуема гибел."

Интересно - антисемитските надписи по паметника на Съветската армия не предизвикаха възмущение сред българските десничари. "Руската претенция" за съратничество на Червената армия с кюстендилските адвокати, с Димитър Пешев, църковните йерарси, с БКП обаче ги възмущава. Ще си позволя един малък историко-фантазен експеримент. Въпрос: ако битките при Сталинград и Курск не бяха завършили така както собствено се случи, а примерно с противоположен резултат, колко евреи щяха да са оцелели след войната в пространството между Нормандия и Урал? Плановете са били за Endlosung der Udenfrage - "окончателно решение"... На българска почва, ГЕНПЛАНЪТ даде засечка...

Национална и цивилизационна склероза?

Само за антисемитизъм ли става дума? В едно изявление от 1926 г. Адолф Хитлер споделя своето виждане за бъдещето на Германия. Казва примерно следното: ние сме 80 милиона германци; за да утвърдим ролята си в Европа и света, трябва да станем 200 милиона. Нужни са ни съседните територии. Околните славянски народи трябва да се преселят оттатък Урал, да опразнят Европа за нас. Практическото следствие е ясно - след евреите (и циганите) следват славяните. Основанието - светът принадлежи на арийците като висша, господстваща раса. 

България има всички основния да се гордее със спасяването на 50 хиляди евреи, без да си спестява факта, че преди това Народното събрание е приело зловещия антиеврейски закон и че са депортирани към Треблинка над 11 300 евреи. На 10 март отбелязваме и българския Холокост, и едно почти спонтанно надделяване на българската общественост над расизма като политическа и правна доктрина. 

През първите години след Втората световна война, в условията на парещи военни спомени и разруха, в Европа доминира един достоверен антифашизъм. ООН се изгражда като световна организация, поставила си за цел именно да не допусне възраждането на фашизма и милитаризма. С годините, в условията на Студената война, официалната историческа оптика се изменя. 

Преди броени дни Европейският парламент прие декларация, с която заклеймява национализма и антисемитизма. Концептуално не е безспорна, но следва да бъде подкрепена. Чета обаче поредицата от декларативни документи, които се позовават на "нашите европейски ценности". Така и не мога да се ориентирам - антифашизмът европейска ценност ли е? За мен той е висша европейска ценност. Във всички европейски държави ли е така? За българските учебници по история и за няколко десетки новопроизведени хабилитирани лица у нас съвсем не е така. И - логично, точно те доминират в медиите. 

В днешното глобализирано общество е необходима много по-отчетлива и енергична дейност за популяризиране на спасяването на българските евреи и за цялостната антифашистка съпротива в България. На европейско равнище е нужен опит за възраждане на следвоенната политическа доктрина, лаконично изразена с лозунга "Смърт на фашизма, свобода на народа!" Мисля, че г-жа Ангела Меркел, преди да се оттегли от канцлерския пост, има морален ангажимент към европейския антифашизъм - да поднесе по едно цвете пред паметниците на Георги Димитров и на Ернст Телман...