(Не)известният Армен Джигарханян

В разгара на есента на 2012 г. закономерно бе вълнението, предизвикано от гостуването в България на Армен Джигарханян с неговата драматична трупа. След прекъсване от близо десетилетие 77-годишният тогава артист в две поредни вечери излезе пред публиката, препълнила Държавния музикален и балетен център в София и ДТ в Пловдив, за да се превъплъти в прочут философ в спектакъла "Театър от времето на Нерон и Сенека". Разкри, че е щастлив да покаже представлението там, където още не са го гледали. Но, въпреки огромните очаквания, не направи показно, не демонстрира как трябва да се играе. Просто живя на сцената.

... А преди това бе изключително толерантен към страхотния интерес, проявен към него от някои български медии. Разбираем бе стремежът на всеки от гилдията да се докосне поне за няколко минути до ореола на този гений на киното и театъра. Имаше и напрежение, защото никой от журналистите не желаеше Джигарханян да отдели на друг колега и секунда повече от регламентираните няколко минути. Опитах се да игнорирам ревнивите забележки, че, тъй като не ползвам преводач, моето време за интервю трябва да е по-кратко, отколкото на другите. Реших просто пак да изчакам желаещите да говорят с него. Защото бях наясно: за разговор с такъв Човек не само си струва, задължително е да бъдеш търпелив. Когато пак ме видя да включвам диктофона си, попита за името ми. Никой друг от хората, които имах късмета да интервюирам - дотогава, а и след това - не ме наричаше "Альоначка"...

На почти всеки въпрос Джигарханян започваше да отговаря с "Не зная..." Обаче думите, които изричаше с всяко следващо изречение, бяха толкова искрени и истински, че нямаше как да не са мъдри.

Въпреки че е вписан в Книгата на Гинес като изпълнител на рекордно количество роли - близо 300, Народният артист на СССР сподели за читателите на ДУМА:

Актьорството е странно чувство

- В моите представи - дори физиологично. Театърът - това е състояние. Все едно да проникнеш в чуждо тяло, да засегнеш някого или да го пощадиш, да попиташ нещо или да спестиш въпросите... Това е гатанка или е нейният отговор. Аз съм на много години. И имам голям опит. Но когато изляза на сцената, не спирам да мисля, да си задавам въпроса: чува ли ме зрителят, разбира ли какво искам да му кажа? Никой не знае!...

Джигарханян е удостоен с безброй звания и награди. У нас при посещението му през 2011 г. получава отличието "Света София" за цялостно творчество на 17-те годишни награди за изкуства "Золотая муза". Призна, че много е искал пак да дойде в българската столица, защото обича този град. На въпроса: Къде е истинският му дом? - откровено сподели:

"Ако става дума за постоянния ми адрес, това е Москва. Ереван е моят живот, родният ми дом, там е енергията ми и моята любов. В Америка имах котарак. Фил. Бяхме заедно 20 години. Вече не е жив. Но все пак го има. И досега той е в живота ми. Понякога плача, като си спомням за него. Или се смея. И мисля, че ние ще бъдем щастливи дотогава, докато имаме правото да кажем: "А помниш ли?..." И ако си получил това право и можеш да изречеш тези думи, наистина си щастлив човек..."

Бракът с 43 години по-младата от него

пианистка Виталина Цимбалюк-Романовская е третият за Армен Борисович, но най-краткотраен, най-скандален и, вероятно, доста нещастен. За жената, която първоначално работи в Московския драматичен театър на Джигарханян, а после над две години е негов директор, известният актьор сподели, че му е причинила "много несправедлива болка". Легендата на съветското и руското кино категорично отказва да се вижда повече с нея, тъй като "тя се държа гнусно и е крадла, а не човек". Пресата и телевизиите отделиха на пикантната история доста място и време. Заслужава си да се отбележи само, че втората съпруга на Джигарханян - Татяна Власова, през септември 2019 г. се върна от САЩ в Москва, за да се грижи за бившия си мъж. И в този контекст особено актуални са думите му, казани в интервюто за ДУМА от 5 ноември 2012 г.:

"Колкото и да си мислим, че сме подготвени за какво ли не, в живота ни всичко става неочаквано, изведнъж. Много е важно нищо да не си измисляме, а да живеем..."

Често го питаха: Кой сте - играещият Сенека на сцената или човекът, който пие кафе в кухнята? И на този въпрос той не иска да е категоричен:

"Търсим отговора... защо обичаме или кога мразим. Така е и в живота - споделяме си един с друг и по този начин стигаме до истината. Въпреки че не може да се отговори на всички въпроси. Това е диалог, който никога не свършва. Както е казал Ницше, "Изкуството ни е дадено, за да не умрем от истината!"

Превъплъщава се в странни образи

- от Гърбавия в "Мястото на срещата не се променя" до Санчо Панса в "Дон Кихот се завръща". Всичко това е той, с всяка роля като че ли иска да каже нещо важно. Убеден е:

"Актьорството е желание. И в живота също хората се желаят един друг. Защо е така? Защо създаваме себеподобни? Защо раждаме деца? Всичко това е желание по този начин да изразим себе си. Друго няма!"

Играе и в киното, и в театъра, защото има дълбока вътрешна потребност да го прави. Никога не му е хрумвало да се откаже от професията:

"Това е нещо странно. И до днес не мога да разбера кой е по-добър актьор - този, който говори тихо, или онзи, който крещи от сцената? Който се обръща насам или натам, гледа така или иначе? Надничаме в театъра, за да видим какво става, търсим се един друг..."

Но въпреки това смята актьорството за обикновена работа, дори за поминък. Макар и с уговорката, че осъзнава колко цинично може да се тълкува подобна гледна точка. Просто е откровен. Може да си го позволи. Смята, че не поведението, а чувствата са най-важното нещо в живота. Пречупва всичко през тях.

Много му харесва нещо да си измисля

да иска, да говори, да се среща с приятели, да се разхожда, да се оглежда, да си спомня, да се стреми да направи нов спектакъл, да изразява себе си... И тъй като фамилията му - Джигарханян - може да се преведе като душевен човек или стопанин на душата, през целия си живот не знае дали подобно тълкуване се отнася именно за него. Но неуморно търси отговора на въпроса - кое повече му приляга? Убеден е обаче в едно: Важното е да има душа.

Попитах го и кога за първи път е усетил, че е известен. И получих един от най-изненадващите отговори:

"Ако трябва да бъда честен - никога! Защото ако изведнъж повярвам, че съм известен, това ще означава, че полудявам. А аз искам да съм с акъла си, искам да живея... Всичко останало са някакви сюжетни проблеми. Наистина. Животът не е в това..."

Армен Борисович Джигарханян почина на 14 ноември, месец и 11 дни, след като навърши 85 години. Проблеми със сърцето е официалната версия за кончината на актьора. Трагичната вест присъства в информационните емисии на медиите в Русия, родната му Армения и почти всички бивши съветски републики. Също и в България. Наричаха го артист, ръководител на театъра, ненадминат талант... Припомняха факти от биографията му, изброяваха изиграните от него роли... Скръбни думи и съболезнователни адреси произнесоха и написаха както политически лидери, така и дейци на културата и изкуството, но и безброй обикновени хора, които просто се сетиха за някои от незабравимите му превъплъщения на сцената и в киното. Това ни остана - споменът за Джигарханян. Ролите му. И думите.

Поклон!