Сцена
Спор с Бога или надежда за обща смърт
Който не вярва в чудеса, не е човек наистина, убеден е авторът на пиесата "Жулиета" Андраш Вишки
/ брой: 59
Сюрреалистичен сън, в който наситено и драматично се смесват видения от миналото, разговори или по-скоро спорове с Бога, прозрения за трагизма на настоящето, надежда за обща смърт и искрена, дори просветлена вяра в това, че смъртта е спасение, обгръща и определя внушението на постановката на Боян Иванов по пиесата на Андраш Вишки "Жулиета". Естествено тази Жулиета няма нищо общо с героинята на Шекспир или може би само по трагичната си участ, макар че в "Жулиета" на Вишки смъртта е тържествено титулувана като "Госпожа Смърт". Всъщност пиесата на румънския поет, драматург и есеист Андраш Вишки разказва за реални събития, случили се през 1956 г. в родината му, когато майка му и седемте й деца са депортирани в Бараганската степ, след като баща им - свещеник в Унгарската реформистка църква, е осъден на 22 години затвор и принудителен труд. И ако фактологията в драматичната история на това семейство ни е малко или въобще непозната, то сценичният й живот ни отваря врата към един свят, изпълнен с упорство в страданието и страдание в упорството да се намерят истината, правдата, справедливостта и пътят към живота.
В спектакъла на Боян Иванов тази сложна и многопластова сплав е постигната чрез многокомпонентни изразни средства като съвременен танц (хореография Татяна Соколова), виртуална среда (видеомапинг Тодор Тодоров), изчистена сценография (художник Елица Георгиева) и не на последно място чрез актьорското трио Петя Венелинова, Ралица Константинова и Ясена Господинова, които изиграват, изпяват и изтанцуват образа на майката. В това представление всичко видимо се превръща или превъплъщава във всичко - човекът от сянка става реален човек в три образа и отново се превръща в сянка, чрез жеста на жената кучето от сянка става реално куче и отново се превръща в сянка... Единствено образът на Бога, към когото с упреци, въпроси и контестации се обръщат трите жени, които всъщност са една жена, една Мадона със седем деца, остава невидим и безмълвен. Дали небето е празно или Той не чува страданието? Въпросът остава както неизречен, така и не нерешен.
Това представление не може да се разкаже, макар и строго погледнато, текстът да е изцяло разказвателен и изречен от първо лице. Защото то съществува и се развива като едно подвижно, флуидно цяло от текст, музика, танц, видео и актьорско изпълнение. И точно това всъщност определя интересния му и необичаен вид и жанр. Тази постановка на Русенския драматичен театър е с номинации за "Икар 2017" за режисура и за майсторско техническо осъществяване.
Петя Венелинова, Ралица Константинова и Ясена Господинова в сцени от спектакъла