Управленски буквар

"Непоклатимата основа на държавата е справедливостта."
Пиндар, старогръцки лирически поет

В английския език съществува прилагателно deliberate, произнася се "делибърит". И в класическия смисъл се превежда на български език като "предумишлен", "преднамерен" или "съзнателен".
В съвременната политическа лексика - но извън България - "делиберативна", като неологизъм, се аташира към съществителното "демокрация". И е в смисъл на "съвещателна". Да сте чули това словосъчетание от устата на български политик? Не, нали? Не защото госпожите и господата не владеят езика на Шекспир. Къде тогава е зарито кучето на мистерията относно лингвистичния недоимък? "Мениджърите на държавата" биха предпочели отговорът да бъде защитен от публичност като "класифицирана информация".


В концепцията на делиберативната демокрация реализацията на идеята за публичност е трасирана по пътя на съвещателни процедури, участвайки в които гражданите си изработват убеждение, че служат на общественото благо. Многостранната и многоканална комуникация посредством конкретни процедури за консултации и приемане на решения осигурява не само достъпност и прозрачност при обмяната на мнения, но - което е по-важно - съгласие и справедливост, необходими за социалната интеграция на едно мнозинство от гражданите.
Когато делиберативната демокрация функционира активно, всяко отклонение от нейните принципи бива неминуемо санкционирано така, както неотдавна профсъюзите във Великобритания започнаха да поделят своята финансова подкрепа между граждански инициативи, значими за техните членове, вместо да дават всичко за Лейбъристката партия, както много години го правеха. Тази промяна в профсъюзите бе провокирана от партийния елит на лейбъристите и е следствие от пренебрегването на съвещателния метод за изработване на взаимоприемлива партийна платформа. Ето как се стигна до ситуация, когато беше демонстрирано явно и осезателно, че електоралната подкрепа не е безусловна. И е било наложително на по-ранен етап да бъдат задействани егалитарните механизми за постигане на консенсус.
Главното в делиберативната демокрация е институционализирането на съответните предпоставки и процедури за комуникация. По този начин основната идея на теорията на съвещателната демокрация се базира на модела за участие, което от своя страна е основано на прякото включване на заинтересованата общественост в процеса на създаване на правила. Като не се разчита само на установени граждански инициативи, а на законодателно установени процедури. При това още в съответните конституции. Например чл.1, ал.1 на българската Конституция би могъл да бъде: "България е република на основата на съвещателната демокрация". И необратимо да бъде премахнат чл.12, ал.2 от действащия основен закон, забраняващ на организациите на гражданите, включително и на профсъюзите, да се занимават с политическа дейност. Положение, което не е валидно нито в САЩ, Германия, Франция, Япония и пр.
В този случай отделни прояви на съвещателна демокрация в България не биха се случили вследствие на масови протести, както стана след гражданското противопоставяне по отношение ценообразуването на еленергията за битови потребители. Или като нечий институционален маньовър - президентската инициатива за т.нар. граждански съвети.
Но за да бъде преминат Рубиконът на социалната дезинтеграция "властприлагащи - суверен", е наложително да се дефинират правилата за създаване на правила. Прозрачността е налице, не когато е възможно да се гледа през нещо, а когато може да се види всичко. Затова съвещателният механизъм на делиберативната демокрация е иманентно качество на целия процес при взимане на решения. Бъде ли елиминиран дори само на един етап,

торнадото на задкулисните интереси

отвява социалния интегритет в решението.
И тогава азбуката на управленския буквар започва да се превърта в обратна посока. Всъщност процесът е обърнат чрез експлозивната реакция на масовите протести. Те често, но невинаги, успяват да рестартират процедурата на съвещателния консенсус от нулевата точка.
Загубите за българското общество - преки и непреки - генерирани от липсата на делиберативна демокрация, макар че засега остават неизвестни, биха могли да се изчислят. Прост пример: възнагражденията на депутатите през времето, когато гласуваха първо с одобрение, а после преразгледаха решенията, е лесно да бъдат калкулирани. А после - наложено да бъдат възстановени на суверена. Противното би означавало да разделим историята на мандатни интервали, през които тези, които уж ни представляват, получават облаги за действия, без да са били конкретно одобрени от нас, а нерядко дори сме били изцяло против. Именно тук е нишата, където избуяват партократично-олигархичните интереси. Които класифицират делиберативната демокрация като мамба - голямата отровна тропическа змия с черен или зелен цвят, изпъстрена понякога с тъмни петна, обитаваща предимно африканските гори. Смъртоносна за птици, гризачи и други животни. Ето защо най-добре би било върху социалната мамба - делиберативната демокрация - да бъде забит чаталът на информационната завеса. Както беше досега. И да бъде запокитена на тъмно в социалния карцер.
Както смята обаче видният английски политолог проф. Колин Крауч, на този процес може да бъде противодействано, стига гражданите да поемат отговорността за своята съдба в собствените си ръце, като дадат отпор на настъплението на корпоративните елити и обуздаят политическата власт на бизнеса. Задачата е с твърде повишена трудност, понеже понастоящем това би означавало да се рамкират и контролират действията на глобалния финансов капитализъм.
Като негативен фактор за демократичния потенциал на държавността проф. Колин Крауч посочва обвързването на интересите на публичната администрация с частни и корпоративни интереси, което води до

"комерсиализация на гражданството"

Необходимо е - подчертава той - да се възроди концепцията на държавната служба като сфера с особена етика и собствени задачи. Ето къде е радикалният алтернатор на делиберативната спрямо постантичната, "модерната", т.е. представителната демокрация на ХХ в. Предварително постигнатият консенсус в обществото както по отношение на генералните приоритети, така и относно техните конкретни компоненти и процедури за реализирането им, минимизира дискреционната власт на бюрокрацията. Че нали, както гласи поговорката, "покритото мляко котката не го лочи".
Наистина съществуват, освен субективни - противодействието на имплантиралата се във властта номенклатура - и обективни препятствия при внедряването на делиберативната демокрация като цялостна конструкция на държавното управление:
* продължителност на процесите на обсъждане;
* високите разходи за взимане на решения;
* трудността за постигане на консенсус.
Заедно с това моделът на делиберативната демокрация подчертава значението на критериите за публичност, пълна прозрачност, равенство на участие във всички форми на държавното управление. По този начин всеки гражданин би могъл да вникне в смисъла на своето участие в социалните процеси и - ако го извърши - да види и резултатите от него.
Преди години български министър-председател с инициали С.С. беше заявил, че държавата се управлява като фирма. И си спечели многобройни критици. Не съм изобщо съгласен с тях. Държавата наистина би могла да се ръководи като корпорация. Но не иначе, а по модела на бразилския бизнесмен Рикардо Семплер, поел в края на 80-те години ръководството на тридесетгодишната семейна фирма за корабно оборудване "Семко" в условия на хиперинфлация. "В Бразилия - пише Семплер за онова хаотично десетилетие - нямаше устойчиво състояние на икономиката. Нищо не траеше достатъчно дълго, че да можеш да го наречеш дори временно състояние." "Да въртиш бизнес в Бразилия - споделя той - е като да яздиш брахмански бик по време на земетресение. Някои от най-страшните трусове идват не от къчовете на бика, а от земята под него."
Семплер опитва какво ли не, за да запази фирмата. Приложил управленски техники, препоръчвани от американски бизнес школи. Не помогнали. Реорганизирал фирмата по японската система за мениджмънт "канбан" (точно в срок). И това не дало очаквания тласък.
След правителственото решение да закрие банковите сметки на повечето бразилци през 1990 г., Семплер и директорите започват да се срещат последователно с всичките си служители, разделени на групи от по стотина души, и директно признават, че са се изчерпали откъм идеи. Изглежда имало само две възможни решения: или да намалят заплатите на всички, или да съкратят служители, за да спасят останалите. Накрая, след внимателно обсъждане, не кой да е друг, а неговите

подчинени предложили алтернатива

Биха се съгласили на драстично намаляване на заплатите, но при три условия: по-голям дял от печалбата, 4% снижаване на заплатите на Семплер и целия му управленски екип и, за да са сигурни, че знаят къде отиват парите, член на работническия профсъюз да поставя своя подпис на всеки чек, подписан от компанията.
Резултатите са преобразяващи. Само за два месеца "Семко" спира да е на загуба. За да спестят пари, работниците започват сами да вършат работата, която фирмата дотогава е давала на външни подизпълнители. Действат като охранители и чистачи и помагат за готвенето на храната в стола.
Възходът продължава. И Семплер въвежда коренно различна организация във фирмата си. Вместо да запази следваните от векове производствени правила - централизиран и насочен отгоре надолу подход към правенето и продаването на продукти, с власт, съсредоточена в неговите ръце, Семплер решил да построи т.нар. от него "свобода за всички корпорации". С възможно най-малко структура на управление. Той направил всичките си служители независими подизпълнители, които нарекъл "сателити". Разбил фирмата на дребни парченца, като гледал във всяка работна единица да има около стотина работници, макар че това означавало да заделя допълнителни средства за сгради и инфраструктура. Направил достъпни за всички служители елементите на корпоративния живот от "а" до "я". От директорските заплати до печалбата за всеки продукт, както и корпоративните тайни на продуктовия дизайн. Оставил редовите служители да решават сами как и кога да произвеждат нови продукти и на какви цени да ги продават.
Днес Семплер казва: "Не зная в кой бизнес е "Семко". Известно ми е какво прави компанията - правим продукти, продаваме услуги, хостинг на интернет общности, но не знам какво е "Семко". И не искам да знам. Това, в което съм сигурен, е, че компанията струва 160 милиарда долара."
Господинът с инициали С.С. не беше имал предвид менажиране на фирма по описания модел. Твърде екстравагантно за чиито и да са консервативни представи. Въпреки че още навремето екологът К.С. Холинг беше писал, че в истински сложните системи богатството трябва да се мери не в пари или власт, а в способността за промяна и адаптиране.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България