Социалният интегритет

"Трябва да бъдете много внимателни, ако не знаете къде отивате, понеже може и да не стигнете там."
Йоги Бера - псевдоним на американски бейсболист Лорънс Питър, род. 1925 г.


Водени от безпогрешния си инстинкт за самосъхранение, двукраките гущери, плъзнали върху българска територия, хам! - и си отхапаха опашките. Някои - навреме, след първия жълт картон. Други - чак след като ги издухаха от печатницата за финикийски знаци, в отчаян опит да се завърнат там. После се позиционираха визави пред огледалото, но не останаха доволни от гледката. Макар и с ампутирани задни крайници, но никак не приличаха на вакли агънца, колкото вакли, дваж по-невинни, та да ги облъчи моменталически и безвъзвратно симпатията на пълнолетното българско население. И да им връчи безвъзмездно ключовете на собствения им рай в частно владение, наричан България.
Затова се наложи PR-конвейерът

да избълва серия операции

за префасониране на облика на гущерите, наричан още на новобългарски език "имидж". Беше извършена и много, много имитационна дейност, за да може, поне гледано отдалеко - през телескоп, нашето реалити шоу да притежава поне прилични декори на държавност.
Но не толкова отдавна преди театрото с гущерската метаморфоза, американският президент Роналд Рейгън в първата си инаугурационна реч през януари 1981 г. всъщност произнесе хвалебствена песен за силата на мечтата: не малка, а голяма, героична мечта за прогрес и подобрение, не мечта заради самата нея, а мечтата като неизбежно и важно вдъхновение към действие. Три месеца по-късно в обръщението си към американския Конгрес Рейгън разтълкува своята идея чрез цитат от Карл Сендберг**: "Нищо няма да се случи, докато не се роди мечта".
Къде изчезнаха от съвременния лексикон на българските политици понятия като "дълг","чест", "ентусиазъм", "преданост", "завет на дедите", "традиция", "мечта" и пр.? Затова пък фразеологичната плява е повсеместна. Не по-различна е ситуацията и с псевдопроблемите, които се предъвкват от занаятчиите в политическата гилдия. Често имащи общо с пулсиращите очаквания на българския суверен толкова, колкото и дискусията на тема "Слонът в България преди и след Девети септември".
Тук, пред мен на бюрото, е цялата преписка - протоколи от всички заседания на Народното събрание след 1990 г. по точка от дневния му ред "Възнаграждения на народните представители". Куп документи, предоставени на Асоциацията за борба против корупцията в България на основание на Закона за достъп до обществена информация. Стотици страници - е, проблемът е твърде важен.    
Финикийските знаци!

Защото, както е добре известно на българския избирател и, разбира се, и избирателка, всички те - "отците и майките на нацията", сиреч народните представители, набиват мазоли върху банките заради едната чиста и свята любов към Отечеството, следователно за възвишено удоволствие. Но, както е постановено още отколе на Уолстрийт: "Едно удоволствие никога не e истинско, ако от него не се печелят пари". И колкото повече, толкова по-истинска е насладата от патриотичното служене на полза роду. Това - от една страна. Както обаче е известно, в природата няма празно пространство. Финикийските знаци, за да пуснат котва в нечии джобове, са препълнили с липси други такива. Ето защо и българският суверен често прави умствена гимнастика на тема "заплатите там - горе".
Веднъж, после втори път, за всеки случай и потретих прегледа на протоколите от заседанията на Народното събрание, когато са били разисквани и базисният размер на депутатската заплата, а после и надбавките за участие в комисии, както и възнагражденията на лицата, наемащи изборни длъжности в самия парламент. Не! Не и не! Наистина вътре нямаше даже заекване на тема "сравнение с възнагражденията на парламентаристи в други държави", но сравнение не по абсолютен размер, а чрез индикатора "паритетна покупателна способност". Който, приложен спрямо заплатите на българските уж народни избраници, делегира да доработват с поднос за просия мнозинството от чуждестранните парламентаристи. За да се изравнят с българските си колеги по покупателен капацитет. При средна месечна заплата над 3000 лева (заедно с добавките за участие в комисии), и без да сумираме безотчетните 1608,55 лв. на месец, следва, че годишната заплата е около 40 000 лева. Тоест за 7-годишния й размер е възможно да се купи хубав апартамент в идеалния център на София. Каква е ситуацията например в Съединените щати? Там вицепрезидентът, със заплата 185 000 долара годишно, има шанс да пипне ключове за подобен апартамент в столицата Вашингтон, на стойност 1,5-2,0 млн. долара, след дежурене на служебната вахта доста повече - 8-11 години. Бон шанс за американските конгресмени (сенатори и членове на Камарата на представителите) би било да си разменят местата с българските си колеги и колежки по отношение на покупателната способност на полагаемите им се възнаграждения. Които са точно 174 000 долара годишно, а и от тях сами си плащат пенсионните осигуровки, че и задължителните застраховки "живот". Сиреч "пълни будали", както би споделил визави всеки член на българския парламент.
Но, както е писал още английският икономист и философ Джон Стюарт Мил: "Истината е калейдоскопична и се изменя от гледната точка, от която гледате в нея". Тъй че мнението на персоните, окупирали банките в сградата на пл. "Народно събрание" 1, с входен девиз "Съединението прави силата", си е противоположна по въпроса дали заплатите им по паритетна покупателна способност за редица стоки и услуги са по-високи или не от тези на членовете на американския Конгрес.
И като съм започнал, ще продължа

еретичните мисли с още по-грешни

Бихме могли да въведем индикатора "заплащане за управление на фиксирана сума, например един милион долара, от съответния бюджет". Така, както де факто е навсякъде по света в частния сектор. При мениджмънт на по-голяма фирма босовете й получават по-високи възнаграждения от колегите си в по-малките компании. Резонно! Тук му е мястото да споменем, например, че бюджетът на Пентагона - военното министерство на САЩ, е 525 милиарда долара, а съответните средства, с които оперира българският министър на отбраната, са под един милиард долара, по-точно 1 милиард 80 милиона и 465 хиляди лева. Не по-малко важен е и превъзхождащият многократно мащаб на геополитическата ангажираност на САЩ - респективно и отговорностите на висшите държавни служители под петдесетзвездния флаг. Ето, че логично се появява въпросът: Защо заемащите ръководни държавни постове в България, опериращи с финансови ресурси, при по-малък техен обем не с 5-10%, а в десетки, а често и стотици пъти, получават нерядко по-високи възнаграждения в паритетна покупателна способност, отколкото техните колеги в Съединените щати, например. Затова и твърде основателно е подозрението у мнозинството от българските избиратели, че именно реалният размер на заплатите на българските парламентаристи мотивира социално-дарвинистичния подбор при катеренето по стълбата към седмото небе на рая в българските условия.
И не финансовият преразход при изплащането на тези несъответстващи на практиката в "маяка на демокрацията" - САЩ, възнаграждения на държавни висши служители у нас е основната загуба за обществото. А социалният резултат от създаването на защитна сфера от материалните катаклизми, вътре в която благополучно съществуват персоните, заемащи постове по високите етажи и на трите власти. Условия, които

взривяват реалността

на принципа "Съединението прави силата". Понеже поставят под битов режим, изпълнен с огърлица от бонуси именно тези, които е необходимо във всеки момент да чувстват реалния социален пулс на суверена, тоест на своя работодател. За когото понастоящем възможността да определя заплатите на своите наемни служители в сферата на държавния мениджмънт остава стопроцентово nudum jus, или голо право, без шанс за реализация, както са казвали древните римляни.
Точно в тази насока е наложително да бъдат потърсени нестандартни решения. Които и да се опират на добрия чуждестранен опит - и то не единствено по отношение на размера на получаваните възнаграждения. Но също и относно целия спектър от разходи за издържане на държавния апарат: включително и броя на служебните автомобили, сравнен с други европейски институции по посока минимизиране; целесъобразността на отчетените самокомандировки на заемащите високи постове, строгия контрол на "безотчетните" средства, полагащи се на всеки парламентарист.
В противен случай отново ще е напълно валиден известният соцанекдот, според който Мара Малеева-Живкова, когато веднъж пътувала с "Първия", видяла на полето бригада текезесарки на гроздобер. И коментирала в почуда: "Ех, Тодоре, у нас само ти работиш и пак ни остават пари, а на селяните и жените печелят. Че те какво ли правят толкова много пари?!"
Е, в поднебесното владение на Мидас не са в употреба думи като "патриотизъм", "себеотдаване", "милосърдие" и пр. - все анахронизми, излезли извън даже лицемерния вариант на употребата им. Понеже са изядени от молците на комерсиализма и утилитаризма***.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
** Американски поет, историк, романист, носител на наградата "Пулицър" (1878-1967 г.).
*** Направление в етиката, считащо ползата за основа на нравствеността и критерий за човешките постъпки.