Потьомкинското село

"Това се казва пазител на закона - пази го така добре, че никой не може да се възползва от него."

Станислав Йежи Лец (1909-1966), полски поет и писател-сатирик

Най-важната задача на външната политика пред Руската империя през втората половина на ХVIII в., по времето на управлението на Екатерина II Велика (1762-1796), е борбата за излаз на южните морета - Черно и Азовско. Към активни действия на юг руското правителство е подтиквано и от интересите на сигурността, и от нуждите на дворянството, стремящо се да получи изключително богатите южни земи, и на развиващите се промишленост и търговия, диктуваща необходимостта от излаз на Черноморското крайбрежие.

Турция, подстрекавана от Франция и Англия, обявява война на Русия през есента на 1768 г. Военните действия започват през 1769 г. и се водят на територията на Молдова и Влашко, както и по Азовското крайбрежие. Следва поредица от блестящи победи на руската армия през 1770 г. при реките Ларга и Кагул (притоци на Прут), както и на руския флот, който в Чесменския залив край бреговете на Мала Азия унищожава турската ескадра, а целият турски флот е блокиран в Черно море. През 1771 г. руските войски под командването на княз Василий Доморуков завладяват Крим, което означава край на войната.

Но Турция не желае да се примири, че Русия получава излаз на Черно море. В отговор на опита на Турция да си върне Крим руските войски през 1783 г. завземат Кримския полуостров и тази територия влиза в състава на Руската империя. За успехите си при присъединяването на Крим (със старо име Таврида) Григорий Потьомкин получава добавка към своята титла "княз Таврически".

През пролетта на 1787 г. императрица Екатерина II, съпровождана от двора, полския крал и европейските посланици, предприема пътуване из Новорусия и Крим. В Херсон към тях се присъединява австрийският император Йосиф II. Пътуването има за цел запознаване с богатствата  на Новорусия и с успехите на Григорий Потьомкин, който поема управлението на руския юг. Гостите трябва да се убедят, че Русия твърдо е стъпила на Черно море. Тези резултати са постигнати, но след това пътуване на Екатерина II влиза в употреба изразът "потьомкински села", означаващ прекалена показност. Неговият произход се дължи на факта, че Григорий Потьомкин е главен организатор на пътуването. Той нарежда в селата и градовете, където ще спира императрицата, да бъдат построени нови пътни станции, дворци, триумфални арки. Селяните са задължени да излизат и да посрещат Екатерина II и придружаващите я придворни и високопоставени чужденци, облечени в празнични дрехи. Целта на тази бутафория е била да демонстрира мощта, стабилността и икономическото процъфтяване на Руската империя. 

Тази обширна историческа справка показва, че практиката от високо държавно ниво да бъде организирана манипулация на масовото съзнание не е от вчера.

Същата е понастоящем ситуацията, която се стреми да създаде ръководството на българската прокуратура посредством създавания от него публичен облик на тази институция. Като (уж!) стриктно и неотклонно изпълняваща вмененото й от чл. 127 на Конституцията задължение да следи за спазване на законността.

Какво има отвъд показните пресконференции и публични изявления, зад редовните сводки за пресечени действия на телефонни измамници, заловени фалшификатори и пр. Нито веднъж белезниците не са щракнали върху високопоставени служители в изпълнителната власт, симбиотично свързани с корупционното възлагане на многомилионни обществени поръчки. Какво се крие в гардероба на прокуратурата?

... Годината е 2012-а. Месец май. Тогавашният градски прокурор Николай Кокинов отчете като единствен недостатък на българската прокуратура липсата на достатъчно висока скорост на действието. И по-точно: "Статистиката сочи 97% осъдителни присъди по делата, но явно всички са се вторачили в тези останали 3%."

Статистиката е точен сбор на неверни събираеми. Чрез фокусирането под светлината на прожекторите на минималните 3% отхвърлени от съда обвинителни актове, г-н Кокинов се опитваше да включи на автопилот лейката за поливане на алеята с глупаците. Докато те избуят интелектуално дотам, че да станат не адепти, а необратими зомбита на вярата, че ако някой в държавата ни си е заслужил все пак заплатите, то това са магистратите от прокуратурата.

Но реалното съотношение на успеха към неуспеха в дейността на българската прокуратура не бе рекламираното от тогавашния градски прокурор на София съотношение 97:3. Всъщност, неуспешните досъдебни производства на 100 броя прокурорски преписки са далеч повече от три. Понеже г-н Кокинов оперираше единствено с броя на досъдебните производства, завършили с изготвяне на обвинителни актове. А останалите? Според официални данни, предоставени от прокуратурата на Асоциацията за борба против корупцията в България (АБКБ), през 2010 г. в прокуратурата са били образувани общо 11 544 досъдебни производства за престъпления против стопанството, против финансовата, данъчната и осигурителната система, против държавни органи и обществени организации. От тях в съда са били внесени 4858 прокурорски обвинителни акта.

Като отчетем, че на 100 прокурорски акта, внесени в съда, 3% са отхвърлени, то следва, че реалната успеваемост за 2010 г. е 40,8%. За 2009 г. съответните числа са: 8845 образувани досъдебни производства, внесени в съда 3528 прокурорски акта, успеваемост - 38,7%, неуспех - 61,3%. За 2008 г. показателите са: 7186, внесени в съда 3593, успеваемост - 48,5%, неуспеваемостта е 51,5%. Необорим факт е, че неуспехът превъзхожда успеха в резултатите назад по години до 2003 г., до която АБКБ има сведения.

Който и да е прокурор веднага може да възрази, че по невнесените в съда досъдебни производства не е "имало достатъчно данни за извършени престъпления". Ето, че ни се сервира нова цистерна с вода за поливане и растеж на глупаци!

Първо, част от тези прокурорски преписки са прекратени не заради липса на достатъчно данни за извършено престъпление, а вследствие на изтичане на съответния давностен срок поради бавно извършване на досъдебното производство. Борис Велчев, скоро след встъпването си в длъжност като главен прокурор, се запозна с точния им брой. Според неговото изказване - от порядъка на хиляди. Малко цунами за България би било, ако причината за това е недостатъчната професионална подготовка на N на брой прокурори. Голямо цунами би било, ако корупционни практики са напъхали под миндера неизвестен за българските граждани брой преписки, докато бацилът на давността ги докара до летален изход. Или са клиширали стандартното заключение за "липса на достатъчно данни за престъпление".

Каква е ситуацията понастоящем? Готов съм да се обзаложа с всеки читател, че няма да познае. По-добра? По-лоша? Нито едното, нито другото. Как така ли? Ами много просто! Понеже, както е видно от отговора на Красимира Филипова - заместничка на главния прокурор, на заявление на АБКБ за достъп до обществена информация, отправено посредством същата формулировка, използвана през 2011 г. Информация не ни бе предоставена. Като претекст бе използван фактът, че АБКБ поиска информация за сигналите, постъпвали от отделни граждани и от неправителствени организации по отношение на престъпления против стопанството, против финансовата, данъчната и осигурителната система, против държавни органи и неправителствени организации, както и по колко от тях са повдигнати обвинения. Нямало решение да бъде извършвана такава систематизация на данни. Защо ли?

Факт е, че през 2011 г. ни бе предоставена, макар и обща, информация за подадените сигнали и съответно за броя по години на образуваните досъдебни производства. Сега на АКБК бе приложен трик, почиващ върху футболния афоризъм, че най-сигурният начин да не ти вкарат гол е да си махнеш вратата.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България