По примера на Левски

Славчо КЪНЧЕВ*

"Който има тесен кръгозор, не може да е великодушен; който има плитка душа, не може да върви с големи крачки и с лекота."

Китайска поговорка

Посредством медиите в публичното пространство отново се интензифицира дискурсът по темата "Нова конституция".

Настоящият основен закон е в сила от 13 юли 1991 г., когато е обнародван в "Държавен вестник", т.е. той е валиден близо 30 години. И ако предположим, че следващата конституция би имала поне същата продължителност на действие, то дори за българите на по 20 години голяма част от активния им живот ще бъде рамкирана законодателно от следващия основен закон. Твърде силен аргумент, за да бъдат дълбоко заинтересовани всички както от цялостната му философия, така и от конкретността на неговите отделни членове.

Несъмнено мераклиите после да се тупат в гърдите, че именно те са породили дискусията, още отсега са не един или двама. Френският философ Жан-Жак Русо (1712-1778) отдавна се е произнесъл: "Ако суетата е направила някого щастлив, то без съмнение този някой е бил глупак."

Ваксинирани срещу това познание за собствената им суетност през годините от 1991-ва досега, бяхме свидетели неведнъж на гастролите из телевизионните студиа и пред радиомикрофоните на

"Бащите" и "Майките" на Конституцията

Но не това себепоглаждане на косъма на личното щестлавие беше най-вредоносната изява, а тяхната "опълченска" посветеност срещу "попълзновенията", независимо от коя част на политическия спектър, за направата на нова конституция.

Съзнателно употребих отглаголното съществително от "направя", вместо термина "приемане", който е залегнал в преамбюла на сегашния ни основен закон: "Ние, народните представители на Седмото Велико Народно събрание [...] приемаме тази Конституция". В Речника на българския език, т. 14, издание на БАН, 2012 г., за глагола "приемам" са дадени 38 значения, като четиринадесетото е "утвърждавам, одобрявам нещо, обикновено чрез гласуване".

Всъщност терминът "приемане" отразява доста точно процеса на появата на сегашния ни основен закон. Имало е екип от експерти, които, заедно с правистите депутати, са работили върху проекта за конституция, като е бил постигнат такъв неин текст, който да бъде приемлив за необходимото мнозинство от народни представители за нейното одобряване при гласуването, т.е. за нейното приемане.

В политическото пространство няма толкова малко явление, което да не би могло да бъде представено като безкрайно голямо по значение. И появата на публикацията в "Държавен вестник" на 13 юли 1991 г. е именно такъв пример. Защо ли?

Въпреки гръмогласните и категорични изявления откъм мнозинството от заседаващите в пленарната зала на старата сграда на Народното събрание, че новият основен закон не само прекратява предишната "тоталитарна форма" на държавно управление и установява демокрацията у нас, но и създава необходимите гаранции за неговото действие, структурното разминаване спрямо пропагандните панегирици е налице.

Още древните гръцки философи са били наясно, че истината се познава в сравнението. Тук, върху българска територия,

примерът е даден 120 години преди 13 юли 1991 г.

"В хода на практическата организаторска дейност Левски изпробва и налага принципите на неосъществената дотогава (до времето на Левски - б.а.) народна организация на революцията (пише проф. Николай Генчев). Тези принципи логично са систематизирани в "Нареда на работниците за освобождението на българския народ", написана от Левски в края на 1870 г. и началото на 1871 г. като обобщение на натрупания вече опит." Както свидетелства Хр. Ив. Големия, сподвижник на Апостола, именно Левски искал "да се нареди от народа и работниците" един закон, приет с "вишегласие" от всички. Още повече, че тогава Левски е предвиждал изборна процедура на приемане на уставопроекта от върховното ръководство от частните комитети.

Оригиналът на "Наредата" по форма представлява образец за обсъждане, защото е написан в лявата половина на листа, а дясната е оставена празна - предназначена за бележки при обсъждането. Самият факт, че всички трябвало да си кажат думата, е показателен за изпълването със съдържание на възгледа на Васил Левски, че освободена България трябва да бъде "чиста и свята република". Затова от него е предвидено републиканско по дух обсъждане на Наредата.

Близо две хилядолетия по-рано римският оратор, адвокат, писател и политически деец Марк Тулий Цицерон (106-43 г. пр.н.е.) заключава: "Държавните дела са дело на народа" (под "народ" римският политик е имал предвид само свободните граждани от мъжки пол в тогавашното робовладелско общество).

Може би

парадигмата на Апостола

е била и е останала изолиран подход в глобален мащаб? Съвсем не, е категоричният отговор на реалността.

Текстът на понастоящем действащата конституция на Френската република (от 4 октомври 1958 г.) започва така:

"Правителството на Републиката в съответствие с Конституционния закон от 3 юли 1958 г. предложило, 

Френският народ приел,

Президентът на Републиката обнародва Конституционния закон, съдържанието на който следва..."

В преамбюла на основния закон на Испания изрично е казано, че неговият текст е ратифициран от испанския народ.

Приемането на конституция посредством провеждане на референдум може да бъде извършено и без предварително разглеждане на проекти в представителните държавни органи, например конституцията на Франция от 1958 г., на Руската федерация от 1993 г., конституцията на Казахстан от 1995 г. и др. В развиващите се държави такъв метод се използва често. За периода 1989-2000 г. чрез референдуми са били приети конституциите на над 20 държави в Африка.

Но референдумът може да бъде само окончателният стадий в процеса на разработването и приемането на конституция. При преход от тоталитарни и авторитарни режими към демокрация все по-голямо разпространение получава такъв метод като свикването за обсъждане и съгласуване на основните принципи на бъдещата конституция на общонационална конференция с участието на всички политически и социални сили в дадена държава (партиите, обществените организации, деловите и религиозните кръгове и т.н.). Такива конференции са били проведени в Бенин, Буркина Фасо, Конго, Нигерия, Чад, Мадагаскар и в някои други страни. Конференциите одобряват съгласуваните принципи на бъдещата конституция и поръчват на създадения от тях за преходния период временен законодателен орган (Висшия съвет на Републиката в Бенин, Конго, Чад) да разработи на тяхна основа окончателния текст и да го изнесе на референдум.

По принцип

референдумът е най-демократичният

по своя резултат начин за приемането (или не) на конституция. Например, подложеният на всенародно допитване през 1946 г. проект за конституция на Френската република е отхвърлен. По същия начин в Нидерландия и Франция през 2005 г. бе отхвърлен проектът за Европейска конституция.

По-често в развитите демократични държави референдумът бива използван като форма за окончателно одобрение на основния закон, след неговото разглеждане и одобрение от представителните органи. По този начин са били приети конституциите на Италия през 1947 г., Гърция - 1975 г., Португалия - 1976 г., Испания - 1978 г., Румъния - 1991 г., и др. Има и вариант, когато процесът има обратна посока: конституцията, вече приета на референдум, после бива одобрена от отново избраните парламенти (например конституцията на Бирма от 1947 г., Етиопия - 1987 г.).

Все пак референдумите притежават един недостатък - на тях гражданите имат право да гласуват само с "да" или "не", без да могат да нанасят корекции в предложения за допитване проект за конституция.

Една новост в съвременната световна практика на конституционното развитие в глобален мащаб създаде Исландия, където самите граждани имат възможност да участват непосредствено в процеса на създаването на текста на бъдещия основен закон.

Но в България (псевдо)елитът със зъби и нокти брани присвоеното от него право да прилапва всичко, което може да докопа. За да има гаранция, че този процес ще протича максимално лесно, първата му грижа е да сегрегира огромното мнозинство от гражданството като дебилни индивиди, без минимално участие в правенето на основния закон в собствената им държава.

Какво бил предначертавал Левски ли? Това няма значение. Стига му да си стои по стените. Ням, както е ням и републиканският дух в Републиката по днешните български земи.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България