Изборите - мними и истински

"Най-силно е онова управление, от което всеки човек се чувства част."

Томас Джеферсън (1743-1826), американски философ и политически деец, президент на САЩ (1801-1809)

Каква е същността на едни избори? Това е реализация на правото на всеки индивид да участва с равно право на глас в процеса на взимане на решения. Ето защо е напълно резонно изборният процес, съответно правилата, по които той бива осъществяван, да бъдат разглеждани като първоначален етап от комплексната процедура за сключването на обществения договор. Суверенът делегира част от своите права и превръща във властмоделиращи и властприлагащи лицата, които биват избрани на публични длъжности.

Чрез акта на гласуване (или въздържане от използването на правото на вот) гражданите извършват своя избор на политическия пазар. Когато гласуват за дадено лице при мажоритарен избор или в полза на дадена партийна бюлетина, гражданите фактически заявяват своето предпочитание към дадена политическа платформа. Към момента на реализирането на избора от страна на гражданите тя съществува единствено като имагинерна експозиция, сиреч само като конструкция от словоизлияния.

Разглеждаме ли изборния процес откъм спазването на

принципа за равнопоставеността на гласовете

пропорционалното гласуване - и то в своя най-чист вид, когато липсва установен долен праг като процент от подадените гласове, за да бъде реализирано парламентарно представителство - е очевидно по-справедливо. То реализира в много по-добро приближение принципа за справедливо представителство. Докато при мажоритарния модел за гласуване победителят в даден избирателен район "получава" и гласовете на избирателите, които не са дали вота си за него, тъй като избирателният район е едномандатен. Следователно, всички гласове, неподадени за победителя, са действителни, но приравнени в своя краен сбор към нула, защото общият им брой отстъпва на сумата от отделните бюлетини за победителя.

Като че ли горните разсъждения слагат логичен край на спора коя методика - мажоритарната или пропорционалната, да бъде използвана. Пропорционалната - би отговорил внимателният читател и би... сбъркал.

Предпоставката за тази грешка е, че каквато и да е интерпретацията на демократичния процес като способ да се получи мнението на гражданите на кого да бъде делегирана властта и каква политика предпочитат да бъде реализирана, изпуска това, което реално се случва в действителността.

Същността на демократичния процес за приемане на решения не е в избора, извършен чрез пускането на бюлетините в урните, а в идеите, които се появяват в публичното пространство в периода между изборите. Избирателите като отделни индивиди и като интегрално общество търсят истината, или поне са длъжни да я търсят, ако са рационални. Те се опитват, макар и с грешки, да създадат възможност за усъвършенстването на света. В частност, на изборите гражданите избират какви експерименти да бъдат предприети по-нататък и (най-вече!) от какви насоки на социалния инженеринг да се откажат. Изразените от политиците в предизборните им кампании политически платформи (в общи контури и в детайли) са именно тези предстоящи социални експерименти.

Принципът на пропорционалното представителство често бива защитаван на това основание, че води до коалиционни правителства и компромисен курс. Но - не само според мен - компромисите, които по дефиниция представляват смес от курсовете на участващите страни, имат незаслужено висока репутация. Безусловно, те са за предпочитане пред прякото насилие при сблъсък между политическите групи с различни възгледи, но въобще те са лоша политика. Големият дефект на пропорционалното представителство се заключава в това, че третата по величина партия, а често и партия с още по-малка численост, получава в законодателното събрание несъразмерна власт.

Ето как се получава това

Много рядко (в система, където има елементи на пропорционално представителство) става така, че абсолютното мнозинство от гласовете е получено само от една партия. Това означава, че ако в законодателния орган парламентаристите са избрани пропорционално на подадените гласове, нито един закон не би бил одобрен, ако някои партии не се обединят при гласуването, както и никакво правителство не би било сформирано, ако някои от партиите не образуват коалиция. Понякога това се удава на двете най-големи партии, но този вариант обикновено се възпрепятства от обстоятелството, че в реалността двете най-влиятелни партии е логично да стоят на диаметрално - или поне на много различни - идеологически позиции. Затова и споразуменията между тях за съвместно управление са твърде трудно постижими. Ето защо най-често "политическото равновесие" се осъществява от ръководството на третата по електорална поддръжка партия, което решава с коя от двете най-големи партии да си партнира в правителството. В този вариант на практика не се осъществява принципът за равенството на подадените на изборите гласове, тъй като при провеждането на компромисна политика между платформите на двете партии, участващи в изпълнителната власт, елементи от политическия курс на третата по подкрепа партия получават непропорционално голямо приложение в правителството и в законодателния орган. Освен това самата процедура за договаряне на компромисна политика представлява противоречие на духа на демократичното управление, тъй като параметрите на компромиса сами по себе си не са одобрени от гражданите. Образно казано, избирателите получават блюдо, което не са поръчвали, а точно поисканото от тях липсва.

Големият дефект на компромисното управление при реализирани партийни коалиции във властта е фактът, че в този случай политическият курс

не следва в чист вид нито една от политическите платформи

на участващите в коалицията партии. Оттук следва и ключовият недостатък на компромисната политика, тоест на пропорционалното представителство. Той се състои в това, че когато компромисният курс бива реализиран, а той после довежда до провал, никой - включително и суверенът - не извлича от провала поуки, понеже този компромисен вариант на държавно управление не е бил свързан с ничия политическа идентичност. По този начин не се реализира смисълът на политическия процес: да бъдат извършвани одобрените от гласоподавателите насоки на обществено развитие чрез извършването на избор от тяхна страна на политическия пазар между различните представени хипотетични варианти за бъдещ социален инженеринг.

Какъв е механизмът за реализиране на заявените предизборни платформи при мажоритарния модел на гласуване? Всички загубили изборите партии напълно са отстранени от властта. В това положение избраният от мнозинството на избирателите модел за социално управление може да бъде реализиран в чист вид на практика, следователно да бъде подложен на проверка в реалността. Без да бъде смесван с най-важните предложения на конкуриращите партии. Тогава върху управляващата партия ляга изцяло отговорността за провежданата политика и гражданите - напълно ориентирани от нейните резултати - се произнасят чрез одобрение или отхвърляне на следващите избори. Тоест те дават оценка на извършвания социален експеримент, който е следствие от ясно заявена политическа платформа.

Всякакви други аргументи в полза на пропорционалното гласуване, например, че "по региони местни олигарси могат да организират купуването на изборите", са равносилни всъщност на две твърдения. Първо, че върховенството на закона е неприложимо върху отделни части от територията на България, и, второ, че суверенът на отделни места е способен в продължителни периоди от време да демонстрира поведение на индивид, изключен поради слаб успех от училище за олигофрени. Това представляват възгледи, които говорят за държавнически дефицит у съответния политик, а всъщност са израз на панически страх от неумението да бъдат създавани такива социални проекти и да се прави съответната предизборна агитация - такава, че избирателите да одобрят предложения им на политическия пазар вариант за социално развитие.

Ето защо от гледна точка на интересите не на партокрацията, а на суверена, мажоритарният модел на избори има осезаемо предимство. Като, разбира се, и при него, както и при пропорционалната форма на гласуване, остава проблемът за контрола върху изпълнението на поетите предизборни ангажименти от страна на лицата, на които са делегирани властови пълномощия.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България