Поколение

Казвам "Добър ден!" на Иван Ангелов, а той ми отвръща с епизод от "Нали нощем плъховете спят": "Добър ден! - каза човекът. А не знаеше, че за господин Фишер вече няма добри дни..." В студентския таван книгата на Волфганг Борхерт имаше запазено място на етажерката до Исак Бабел, а насреща им се "подсмиваха" храбрият войник Швейк и Великия комбинатор. Благодарен съм на Иван не само че извика Борхерт, това е само сламка, за която се хващам от стр. 8 на "Притча за пшениченото зърно", а защото той с тази книга защитава журналистическо ни поколение. И го е сторил ярко, убедително, категорично и най-важното умно - с неподражаемото му умение да долавя "дъха" на думите. Иван Ангелов се е одързостил да направи нов прочит на публицистиката си. Събрал е публикувани текстове в печата (1970-1996), всеки от тях се предхожда от т.нар. послепис, новото е преди старото. И така четем днешния и предишния Иван, правим всякакъв род паралели, съгласяваме се и възразяваме, но трябва да служим на дявола, да не признаем, че е останал верен на себе си, на своите идеи, на своето разбиране за публицистика. В книгата е той целият, какъвто го познавам - добросъвестен (изучава тематиката като изследовател), скромен ("авторът никога не се заблуждавал, че пише непреходни неща"), справедлив (изгражда публикациите си на теза-контратеза), скептичен (не натрапва мнението си, оставя и вратица на съмненията), неповторим ("разпознаваем и като специфичен речников фонд, и като стилистика, и като начин на мислене"), емоционален (не е безстрастен, напротив), странен (деликатен и лесно раним, но това не му пречи да отстоява позициите си), маниерен ("разпнат върху укора за маниерно писане")... Убеден е, че думите могат да дишат и че майката му е да улавяш полутоновете, не се задоволява само с видимите неща, стреми се да бъде дръзко изобретателен, нестандартен в словото и мисленето си.
"Бяхме поколение на диодното време!", пише Иван Ангелов. Но когато Времето завъртя щепсела и анодът стана катод, тия, които бяхме в "един и същи строй" (по песента), изведнъж го разтурихме. Едни отидоха към новия "анод", други - към новия "катод". И забравиха старите си биографии." За да обобщи: "За моето поколение журналистиката си остана най-неблагодарното място".
Така е - едни бяха изметени в чистките, други не понесоха опростачването на медиите, трети потърсиха друг хляб. А каква е съдбата на оцелелите? Отговорът на Иван е: "Поставяйки тухла по тухла в "стената" на вестника, годините с безцеремонността на политик ще заличават авторите им, докато ги направят напълно невидими под мазилката на времето." Защитата на нашето журналистическо поколение пронизва цялата книга, но се разгръща най-вече в последната част на книгата, наречена "Лаборатория", която по моето скромно мнение надраства по богатство от анализи  и оценки на медиите учебниците по журналистика - особено с описанията на "модерната цензура", изследването на заглавията в българския печат, размислите за езика, надникването в "неунищожени бункери" на българската публицистика (Димитри Иванов, Кеворк Кеворкян, Калин Донков). Иван Ангелов отваря врата и към "скритото и покритото" около случая Георги Тамбуев, а написаното за Стефан Продев е удивително точно, макар че той напусна ДУМА като "нереформиран". 
  Послеписите показват умението на автора да анализира видяното, чутото и прочетеното, да полемизира с "новите хигиенистки на историята", да ги иронизира и дори да се самоиронизира. Те не оставиха Левски непокътнат - "като икона, като български народен светец, като Българския Иисус", и ровеха да търсят някакво негово "отклоняващото поведение". И свадата "Чий е Ботев?" също гневи публициста, не ще да го мерим с аршина на обикновените смъртни. Страда и за Дядо Благоев, който не бе пощаден и от "своите" - днешните "чучулиги", а неговият "любвеобилен брат во идее" Георги Кирков-Майстора е заплашен от днешни "демиградски плашила". Иван брои разстрелите на Вапцаров - новите изследвачи и демитизатори  продължават екзекуцията му. Мнозина помнят есето "Бюробарбароните", печатано през 1987 г. в "Работническо дело", в него Иван Ангелов разкри еволюцията у бюрократа. Оказа се, че е претъпкано с бюробарбароните и в "новото време" - тия, дето безцеремонно сменят "партии, идеи, идеали, каузи, позиции, господари, та дори и родова памет"... Иван Ангелов се връща и към пътеписите си - има какво ново да препрочете, светът се е променил. А как да пропусна блестящото есе "Манталитет на каубоя? Първо стреля, после пита", портрета на Нелсън Мандела или "Лопушанска дружина". Но иде ред да сложа точка с питане: "Иване, сигурен ли си, че нощем плъховете спят?"