Бабин ден
Лекар наяве, поет... под прикритие
Проф. Иван Г. Пенев, д-р на мед. науки и известен акушер-гинеколог, не само е помогнал на хиляди бебета да видят бял свят, но е възпял този свят и в девет стихосбирки
/ брой: 12
В Националния литературен салон "Старинния файтон" бе представена преди време стихосбирката "Сбогом на илюзиите" на Иван Г. Пенев - професор, доктор на медицинските науки, специалист по акушерство и гинекология. Колегите му медици го знаят като отличен специалист. Познават го, помнят го цял живот и много жени - майки, които са получили от неговите ръце любимата, безценната си рожба.
Лекари-писатели и лекари-поети винаги е имало много! Различното при Иван Пенев е, че чак в 2005 г., малко преди да се пенсионира, преди да спре с активната си работа на акушер-гинеколог, той ни се откри и като поет. Оказа се, че цял живот е писал стихове, че е гледал на света и като поет, че бялата му докторска престилка е била неговото "прикритие"!
Днес Доктора има вече девет стихосбирки: "Не, не беше илюзия", "Нямам завещание", "Небе в рамка", "И все пак. Посвещения", "Съвремие", "Вълча стръв", "С дъх на вечност", "Хапливо слънце". Последна засега е антологията му "Сбогом на илюзиите".
- Защо толкова късно ни се разкрихте, професоре? - питам го с учудване.
- Не се възприемах сериозно като поет. А обичам поезията от юноша. Тя е била моята радост в живота, в напрегнатото ми всекидневие като лекар - споделя Доктора и разказва за кръвните си връзки. - Роден съм в Свиленград, и както пиша
В Тракия с меките изгреви,
Тракия с меките залези,
с меките житни поля,
със зелените меки ракити,
със синьо-лилавия декор планински,
с меките хора със блага душа.
И в душата ми си остана югът с топлината, със зрялото грозде, с цветните градини в дворовете на къщите. Там текат топлите води на река Марица, в които съм плувал, играли сме до насита с приятели. В сърцето си пазя спомените за детство, младост, за родителите... Баща ми беше юрист,работил е последователно като съдия и адвокат и не вземаше дела, които смяташе за несправедливи, а мама се грижеше за дома и за тримата мъже в къщата.
- А защо се посветихте на медицината?
- Обичах литературата, но "общуването" ми с нея беше интимно. Избрах медицината, защото в мен живееше голямото любопитство към човека, към неговата природа и същност. Тя ми даде възможност да помагам на хората. Учих медицина в София и после се завърнах в Свиленград. От 1954 до 1960 г. изкарах сериозна школа като участъков ординатор в Градската болница. И досега помня трудните случаи - пациентите, чието заболяване изисква спешно поставяне на диагноза и бърза лекарска намеса, за да бъде спасен животът им. Убеден съм, че така се изградих като специалист. Тогава разбрах, че медицината е също творческа професия. Поставянето на правилна диагноза е истинско творчество - като написването на едно стихотворение. В основата е логичният ум, но се изискват и интуиция, и знания, и склонност към анализ и синтез. Лекарят се ражда, след това се изгражда цял живот. Медицината не може да се наизусти.
В разговора ни се включва и съпругата на Доктора - литераторката чл.-кор. проф. Милена Цанева, която си остана "моята университетска учителка". Но Доктора винаги активно е участвал в нашите професионални разговори, защото е не само почитател на литературата, но открай време задълбочено следи литературния живот у нас, появата и развитието на нашите творци. Питам проф. Цанева къде са се срещнали техните поетични, сродни души. А тя с усмивка разказва:
- Всичко важно в моя живот е свързано с Иван Вазов. Готвех дисертацията си за пловдивския период на народния поет и отидох до Свиленград, защото ми казаха, че уж още имало следи от Вазовото едногодишно учителстване там. Е, следи не намерих, приписваха си любовни връзки с Вазов бабички, които тогава са били още бебета. Затова пък срещнах Иван - участник във футболния мач между двата отбора: на учителите - "Народно кандило", и на лекарите - "Бацил". Там ни прободе и нас с Иван любовен бацил, който е още в нас.
- Знаехте ли, че той е и поет?
- Научих постепенно, но не сме обсъждали стиховете му. Това си беше неговото "хоби". Четири години имахме любов, преди да се оженим. Срещахме се в София, Пловдив - на средата на дългия път, който ни делеше. Ходехме заедно по планините, пишехме си писма. Пазим ги и досега.
До 2005 г. познавах Иван Пенев само като съпруг на Милена Цанева. Възприемах ги като семейна двойка, за чийто живот може да се напише роман. Но в техния роман е така - в очите на единия се оглежда другият, сърцата им бият един за друг, в погледите им свети преданост.
Стихосбирката си "Не, не беше илюзия" Иван Пенев е посветил на любимата си съпруга Мила. Тази негова книга е "антология" на голямата им обич.
Обикновено стихове се пишат на младини, а у Доктора и досега гори поетичното чувство, с което той реагира на всичко в живота, но най-вече на верността и на красотата, която умее да съзре, да открие в хората, в природата. Той знае, че щастието е "когато двама в тоя свят/ си създадат една планета". И "когато на двама в очите/ звездите големи са слезнали". А щом човек обича, очите му светят като в младостта. Сините очи на проф. Пенев и сега питат:
Отгде намери тази светлина бездънна
да заслепиш очите ми завинаги?
Ето го и пътят му като лекар:
- През 1960 г. спечелих конкурс за клиничен ординатор към "Майчин дом". Дойдох в София, оженихме се с Мила и заживяхме в бащината й къща - при академик Георги Цанев и поетесата Бленика, нейните родители. Там живееше още и брат й академик Румен Цанев със семейството си, учен-молекулярен биолог, но и преводач, и поет. В дома на Цаневи отвсякъде "диша" литературата, поезията. И традиция е тук всеки да пише пожеланията си за празниците в стихове с рими. Та аз влязох в дом на родени литератори, поети!
А пътят ми в професионалното развитие минава през "Майчин дом", после - сътрудник в Научния институт по акушерство и гинекология, чиято база беше болницата "Тина Киркова", сега Първа АГ "Света София", и накрая в новия "Майчин дом", където от 1976 до 1996 г. бях завеждащ клиника по патологична бременност. Там защитих докторат, станах професор, преподавах на студенти, ръководех кандидатски дисертации. Научните ми трудове са в областта на патологичната бременност: спонтанни аборти, преждевременни раждания, преносена бременност и за пусковия механизъм при началото на раждането. И така цели 45 години - жени, майки, бебета. Много бебета са проплакали в ръцете ми. Велика радост е за лекаря и за акушерката да поемат новия живот в ръцете си!
- Една от книгите си сте ми надписали и пишете, че сте "рецидивист-бракониер в поетичното поле". А вие сте истински поет! Защо толкова късно решихте да издадете стиховете си?
- Попаднах в литературната фамилия на съпругата си, потопих се в живота на големи изследователи, творци. Живея повече от половин век с Милена Цанева - известна наша литераторка. Но естествено моите поетически занимания бяха само за самия мен, само за "домашна употреба". Тайно от жена ми, като подарък за 75-годишнините ни, реших да подредя стиховете си и да издам една отделна книжка със стихове, посветени на нея. После, за другите стихосбирки, вече станах по-смел. Издадох си следващите книги, без да ги редактирам, както съм ги писал.
- По много красив начин признавате любовта си:
Аз съм тихият спомен в големия дъжд,
който шумно в прозорците трака,
който шушне в нощта като блатен камъш
и люлее молитвено мрака.
Аз съм споменът, който рисува
нещо скъпо, далечно, в приказни гами,
нещо, което зове и тъгува
за големия час между двама ни.
Аз съм тихият спомен в твоята памет,
просто тук ще живея, додето те има,
после през някоя заран внезапно
с твоята памет и аз ще замина.
- Сега вече правите равносметката?
- Да. Написал съм го:
Каквото любих, не предадох,
какво взех - не бе подарък.
И още:
И аз със бурите венчан,
оглеждам своя вечен блян...
- Като работите цял живот с жени, кажете, Докторе, какво е за вас жената?
- Ще отговоря с мои стихове:
За мене си огромната
безкрайна светлина,
изстраданата тайна,
наречена жена.
И в дни на
чезнещи илюзии
аз моля се
пред твойта красота,
пожертвана,
разпъвана,
на кръста на света.
За мене си огромната
безкрайна светлина,
неразгадана тайна,
наречена жена.
- И двамата обичате морето и планините, малките сиви врабчета, природата. Явно това е породило написването на много пейзажни стихове като тези:
Падат снежнобели, падат затрептели,
палави снежинки и плетат дантели
по надвесените стрехи, ниските стобори,
и полята чезнат в сивобелите простори.
Как е весело навънка и без песни звънки,
и молитвено замрели, къщи побелели,
хора, птици, удивени, се отпускат примирени,
Сякаш времето е спряло и е всичко
бяло, бяло...
- Имате хубави стихове и за България, за родината.
- Отвсякъде се завръщам у нас с радост! Какъвто и да ни е тук животът, оставам си българин. Написал съм го в стихотворението си "Родина":
Ти си светлия изгрев и залез си ти
на моята кръв, на моята памет и чест.
Ти си бъдното, ти си тази, която роди
за победи и драми безброй синове.
Ти си моя и аз съм завинаги твой.
Не ме плашат твоите падения, драми и крах.
Ако можех, пак бих участвал в твоя бой
с неизбежното, в неизбежния грях.
- В стихосбирката ви "С дъх на вечност" е стихотворението "Има звания разни", посветено на българските капитани.
- Написах го през 1967 г., а го публикувах през 2009 г. Ще ви го кажа:
Има звания разни
от сержанти до генерали
най-любимо навеки остана -
слава, капитане!
Пеят бойни редици,
пеe смъртта безпощадна
и в атака пред всички застанал -
слава, капитане!
От столетия в лаври,
от столетия свети твоят път
със смъртта на избраните -
слава, капитане!
Твоят орден е храброст,
Твойто име - победа!
Хей, с героизма венчаните -
слава, капитане!
- С мелодичността си звучи като песен! Бойният дух е чудесна възхвала на капитаните, които повеждат войниците в бой свещен. Представям си го как може да се пее от мъжки хор. Дано се вдъхнови наш композитор, да му съчини мелодия, да го направи песен за малки и големи българи!
х х х
В поетичната си антология "Сбогом на илюзиите" Доктора е подредил стиховете си, които са били неговото "кредо". Тук са редовете, в които той се изявява и като гражданин, страдащ от големите, тревожните проблеми на нашия свят, на нашето общество. Тук са болките на родолюбеца, на поета, който ни подкрепя в трудното време, окуражава ни:
И докато до друг застава някой,
и докато на друг ръка подава някой,
и докато на друг в очите гледа някой,
ще пламва в нас надежда.
Стиховете на проф. Иван Пенев доказват, че той гледа живота със сърцето и очите и на лекар, но и на поет! В тях са чувствата и тревогите на съвременника. Неговите вълнения и радости разкриват душевния мир на българския лекар, но и на достойния гражданин и творец.
"Хобито" на Доктора винаги му е било и утеха, и отдих. То е осмисляло и украсявало живота му. И сега го крепи! Но днес книгите му вече доставят радост, утеха, удоволствие и на неговите читатели.
Иван, Милена, майката на Милена, поетесата Бленика, и майката на Иван в Рилския манастир
Двамата в Свиленград на Стария мост "Мустафа паша"
Акушер-гинекологът с родители и рожбата им, която той е поел
Стихосбирки на поета д-р Пенев