Гневът

Стиснете ръката на Борис Данков за дързостта му да събере в томче публицистиката си в ДУМА (от 1992 до май 2011 г.). Защото написаното от него така преминава в друго "агрегатно състояние", "антрефилетата", както сам нарича творенията си, излизат от миналото и заживяват нов живот. И доказват, че истинският вестник не е само книжен носител на информация, но и нещо по-трайно и по-въздействащо. Че има морал в журналистиката. Борето е нарекъл книгата си "Гневни хроники". И е уцелил десетката. Защото неговите есета, статии, реплики и много често чистокръвни филипики, подредени и датирани в сборник, се превръщат в художествен документ за мътните времена, в които българинът изпадна от каруцата на Бога, ако вземем назаем образа на Радичков. И точно затуй словото на Борис Данков не може да бъде друго освен "гневно", защото тия мътни времена, които може и безвремие да наречем, ще останат в историята като "темна темнилка". А още Борето е човек с прям характер, казва каквото му е на устата, нему са чужди примиренчеството, угодничеството, нагаждачеството. Скрито-свито няма. Поетът в него може да бъде и друг - лиричен, трогателен, енигматичен дори, но вестникарят е воин, тореадор на публицистичното слово и нищо не може да възпре справедливия му гняв. Повече като че ли узнах за него, влизайки в "Колибарски сънища", стиховете в стихосбирката му ми подсказаха, че самотията в планината и трудното битие на колибарите, както и опитите това битие да се осмисли, градят характери, които силно любят и мразят. Но в публицистиката не е важна само тоналността, нашият автор е с богата ерудиция и с непресъхваща любознателност към литературата и изкуството, към културологията и народопсихологията, това омъдрява "антрефилeтата" му и убеждава читателя. Данков винаги е дишал въздух, наситен с идеи, неговата вярност към "лявото" не е сляпо и подражание.  Вождовете и партийната аристокрация не са по вкуса му, за него "светая светих" е идеалът. Не вади думите си от джобовете си, реди ги с безпогрешен усет за смисъла и за въздействието на словото.
Публицистът Борис Данков пи от извора на Стефан Продев и първите "остри бележки" в книгата са от славната рубрика "Ние пак сме тук!" -  филипики за "неистовото пране на миналото", събарянето на паметници и поругаването на исторически светини, опитите да се зачеркне "позорното наследство" на социализма. Те са вик срещу бездуховността и безпаметността, срещу лъжереформите в културата и реституцията на музеи и паметници.
Но публицистичният усет на колегата Данков е в кръвта му от по-прежно време - още като журналист в "Народна младеж", в "Работническо дело" и като кореспондент на вестника във Варшава доказа това. Той дори отиде по-далеко, опита се да проучи отвътре българската публицистика - анкетира най-известните майстори в този жанр и издаде книга, която звучи като цялостно изследване. Читателите на ДУМА познават отлично Борис Данков от многогодишните му усилия в "Пегас"-а - единственото оцеляло приложение за литература и изкуство в печата. То надживя много други, може би защото е най-добре списваното издание от този род. Това не е моя оценка, а на цялото писателско войнство. Дори автори, на които редакторът на "Пегас"-а не е одобрявал текстове заради художествени слабости, не си кривят душата. Споменах поета Данков, иде ред на преводача. Антологията на полската поезия, съставена от него с негови преводи, е истински литературен подвиг с трайна проекция върху културите на двете страни.
Ето няколко заглавия измежду 258-те: "Дайте ни си буквите!", "Сложете Кръстьо Пишурката!", "Министерство на кукуряка и люляка", "Зелки и алабаши вместо култура", "Паси трева, а не изкуство", "Българан е... амбулант", "Експерименти и... менти", "Бетер Алекови времена", "Оставете Яворов, пощадете Мина", "Вежди вежди изписва, Рашидов очи избожда", "LOV.NET с Бойко отпред", "Моля, да влезе държавата!"... Те подсказват колко е разнообразна тематиката в книгата. Трудно сдържа Борето гнева си, става яростен, когато се сблъсква с гаврите с Ботев, Левски и Яворов, а има поредица от блестящи филипики срещу посегателствата към Вапцаров от чужди и свои. Данков гледа на родната култура като на поле на националната самобитност, затуй воюва както срещу пошлостта и комерсиализирането, така и срещу проявите на нихилизъм, отродяване и обезбългаряване. Не губи вярата си в интелигенцията. Убеден е, че е обречена на вечна вражда с властта, но както казва Сергей Михалков, тя все пак е "иконостасът на нацията".
"Гневните хроники" са в книжарниците. Но Борис Данков не спира да се гневи... И все на ползу роду.