БОГУ-МИЛ

Преди десет години на 15 април ни напусна нашият приятел и учител по писателство и нравственост Богомил Нонев. Древногръцките и римските богове и полубогове му бяха приятели, но изглежда Аид, наричан още Хадес или Плутон, ги е издебнал и го прибра в подземното царство, а той, олимпиецът вече на 82 години, имаше още работа на тоя свят на ползу роду. Предишния ден бях у дома му, крояхме планове за бъдеща литературна анкета. Край нас се въртеше внукът му Андрейчо. Закачахме се с него, смяхме се, на мен и през ум не можеше да ми мине, че на следващия ден ще пиша некролог. Най-краткият: "Сбогом, Боги! Сигурно вече си говориш с ония на Олимп... От масата в "Бохемия".
Масата там ни събираше всяка сряда по обед, на нея този мъдър, мек, хармоничен човек беше повече доайен, отколкото тамада. Излъчваше не само мъдрост, но и доброта. Как веднъж не чухме от него назидателна проповед, как не иззлобя срещу някого, а времето беше страдалско. Той бе наясно, че битува съвременна версия на мита за Сизиф: избутваме донякъде камъка на историята, но не ни стигат силите и скалният къс може да ни размаже. Дразнеше се не от хората, а от пороците им. Сърдеше се на хомоквадратикусите, чиято душевност е унищожена от технологическата стандартизация. Григор Чернев го сравни по свободолюбие с богомилите, за него той е "природно явление, природно бедствие, ако щете рядко, необяснимо и загадъчно като загадъчната балканска душа". Богомил беше бохем, но и аристократ и кавалер на духа. Тогава, когато кръчмите били клубове, а виното премахвало границата между стари и млади, седял на една маса в "Цар Освободител" или "Роял" с Йордан Иванов, Стоян Романски, Димитър Михалчев, Александър Балабанов..., прекарвал часове със Светослав Минков, Емилиян Станев и Никола Фурнаджиев, черпил се в "Шевка" или "Дивите петли" с Богомил Райнов и Никола Вапцаров, с Иван Хаджийски и Петър Увалиев. А с Ламар бродел по планините. Сигурно Боги липсва много днес и на приятелската компания в "Елемаг", беше нейната душа.
Мисля си, че той бе роден под щастлива звезда. Димитър Подвързачов му е кръстник пред Бога и в литературата. Като ученик участва в издаването на списание "Ученически подем" заедно с Ал. Геров, Мих. Величков, Ем. Манов, Найден Петков, Валери Петров, Невена Стефанова, Ал. Вутов (станал по-сетне Вутимски), Б. Райнов...  Учител по литература му е бъдещият академик Георги Цанев. Пише в "Златорог" и общува с редактора му Владимир Василев. Той е от малцината, които с чиста съвест, без колебание, можем да определим като интелектуалец, "звание", което днес се раздава с широки пръсти, но тази  "рядка птица" не се среща под път и над път. Несъмнено Богомил Нонев бе от истинските, не от номинираните, защото бе ерудит, енциклопедист, мислител, поклонник на всички музи, доказваше това в публицистиката и есеистиката си, в литературната критика, където бе "единен в многообразието", както казва Тодор Абазов. Но бе и гражданин с остри рефлекси и родолюбиви стремления, напомнящи за възрожденските дейци. И доказваше това с живото си и темпераментно перо, за да се въздигне до всепризнат майстор на есето. На всичкото отгоре бе европеец и гражданин на света, не само защото бе дипломат. А като политически и обществен деец се отличаваше с толерантност, незлобливост и търпимост към чуждото мнение. Водеше ни по "пътища, които не свършват". Както писа Свилен Каролев, той е пребродил надлъж и нашир огромни географски и културологични пространства, спирал е на безчет "гари", с всякакъв народ се е омешвал.
 Богомил Нонев бе наистина Богу-мил. На всичкото отгоре бе и спортист, деец на олимпийското движение, увличаше се по плуването, ските и тениса. Щях да забравя... падаше си и по джаза, с което ме спечели безвъзвратно. През 1960 г. отпечата в сп. "Пламък" удивителното есе "Музиката на черните парии", то излезе и в книгата му "Брод през времето", а отгоре на всичкото като главен редактор на списание "Наша родина", издание на ЦК, организира дискусия за естрадата и джаза. Заради всичките тези "грехове" Митко Григоров го привиква в ЦК и му чете конско евангелие. Богомил Нонев ще напише по-късно: "Дори не помня какво ми каза, но разбрах, че да се хвали тази "истерична какафония" не отговаря на приетите партийни норми на соцреализма. Размина ми се някак. Не ми се размина още много години увлечението ми по джаза". Преди него в друго време за правото на джаза да съществува под родното небе воювали Гео Милев, Чавдар Мутафов, Сирак Скитник, Кирил Кръстев. Още по-трудно ще да е било през соца, но европеецът Богомил винаги е изпреварвал времето, и то като носеше възрожденски дух. Не, самият той бе възрожденски дух.