Амазонката

Падне ли ми случай да напиша нещо за Осми март, винаги съм знаел жената, за която ще разкажа. Личност с характер, стопроцентова българка. Наричаха я леля Мара. В детството си видях в нея нещо "не от мира сего", не бе като другите жени от градчето. По-старите я помнят Мара Михайлова като амазонка, все на любимия си кон, с който обикаля с възрожденска всеотдайност от махала на махала, от село на село, да разпитва баби и старци за бита, за песните и обичаите, за вярванията и виденията. По-сетне ще "прекрача" и под видимото - разбрах, че тази необикновена жена винаги се е стремяла да бъде на самата бойна линия и никога не е търсила за себе си "място скрито и топло". Но ориста й бе цял живот да "отделя истината от лъжата". Попаднах на следи и от благотворителната й дейност в Момчилград преди войната - тя организира трапезария за бедните деца, просто не може да ги гледа, че умират от глад. Обикаля селата с д-р Сергей Ростовцев да обезвъшляват жителите им, отдавна привикнали с досадните гадинки и тифа.
И все пак коя е Мара Михайлова (по рождение Мария Тонева Бакърджиева)? Родена е в с. Чобанкьой, Дедеагачко, през 1901 г., коренът по баща е от Устово, тя е правнучка на непримиримия борец за независима българска църква Келеш Саващо, умира през 1989 г. Живее бурно и нестандартно за обитателка на Източните Родопи. Слуша лекции по журналистика в Сорбоната в Париж, издава вестник "Арда" в Кърджали през 1935 и 1936 г., "Праздничен вестник" в София през 1937 г. и "Тракия" в Гюмюрджина през 1941-1944 г., написва книгата "Писателите и войната", щом започва Втората световна война - анкета с първенците на художествената словесност. Трябваше да преглътне много обиди и укори заради тракийските си пристрастия и мъжкото си поведение (занимава се и с гимнастика и моржуване), което пък бе израз на феминизма и свободомислието й. В същото това време, когато леля Мара, облечена с брич, е на коня си, или в модна рокля с бели ръкавици и бяла шапка е зад волана на семейния "Фиат", заловили жена във влака за Момчилград, предрешена като мъж - не смеела да влезе в дивата планина с рокля. Още по-странно е, че тя, роднината на избесени и изклани три синджира роби, се хвърля апостолски да изучава живота на "гаджали" и "читаци", както наричали присмехулно местните турци. Никой като нея не можеше да отваря вратите на турските къщи, посрещаха я като своя, говореше езика им като роден. "Тя е голяма психоложка и има достъп и приятелство в турския харем тук, следователно познава най-добре живота и състоянието на турското население" - пише Стою Н. Шишков за нея. И наистина, тя прелива душата си в душата на хората, поглежда живота им с техните покорни души. Като краеведка е самоука, но непрекъснато общува с Анастас Примовски и Христо Вакарелски, а те знаели, че Мара Михайлова копае всеки ден имане, което никой друг иманяр не би открил.
 9 септември 1944 г. я заварва в Гюмюрджина. И докато българските администратори панически напускат града, тя, заедно със съпруга си Аргир Михайлов, организира извеждането на бежанците през Маказа и настаняването им в Момчилград. Опитната журналистка поисква да замине като доброволка на фронта. Не й вярват, завистници са я наклепали пред новата власт, вече е търкала нара 20 дни в ареста в Кърджали. А на това отгоре е изключена от СБЖ за фашистка дейност. Но дори тази "присъда" не я отказва от апостолската й мисия. Подкрепя я и Илко Димитров, тракийски комита и краевед, сродна душа, за когото тя се оженва след смъртта на първия си съпруг. Неуморимата мисионерка на българското дело казваше: "Моята задача не е нито политическа, нито пропагандна, нито комерческа, нито тщеславна. Искала съм само едно - да издиря, да разуча и опиша живота на населението в източните дипли на Родопа".
Изследванията й - исторически, етнографски и фолклорни, видяха бял свят благодарение на сина й Тончо Михайлов. И ето сега притежаваме книгите "Етнографски проучвания на Източните Родопи" (1996), "Виена китка с алтънче. Народни песни от Беломорска Тракия" (1999), "Кърджали" (2000), "Писателите и войната" (второ издание, 2000) и "Село Чобанкьой" (2002). Фолклористът Михаил Букурещлиев определя като подвиг запазването на западнотракийската народна песен. В архива в Кърджали чакат още нейни трудове. Реабилитираха я, върнаха членството й в СБЖ, вече има писателска награда на нейното име, паметни плочи има на площад в Момчилград и улица в Кърджали, посмъртно бе удостоена за почетен гражданин на двата града. Позакъсняло признание. Но все пак "истината от лъжата е отделена" и амазонката пак лети на своя кон над Тракия и Родопа - две родни сестри, разделени от игрите на историята.