Политантропология
Най-големият проблем все пак е националното ни оцеляване
/ брой: 40
От телевизионните интервюта, наред с всичко останало, определено има обществена полза. Защото те, волю-неволю, но достатъчно точно и често, разкриват за публиката, при това в широко достъпната, аудиовизуална форма, набора от специфични качества на тукашната политическата прослойка. Имаме предвид не тези на председателите, замовете, говорителите и на прочие в една или по-висока степен школувани за "генералски" длъжности лица, което е отделна самостоятелна тема. А на онези, на партийните "редници" с незапомнящи се фамилии и с още по-незабележими малки имена, на които по презумпция пожизнено са им отредени по две минути "екранна слава".
И така, в дадения мизансцен
"виж кой говори"
Пропускаме, умишлено, разбира се, дамите. Не че за тях няма какво толкова да се рече, но много по-добре би било да се замълчи. А иначе какви асоциации предизвикват те, даже у кавалерите по възпитание, далеч не е толкова тайнствено неясно, колкото в популярната немска песен: "Мислите са свободни, кой би ги отгадал?"
Мъжката част, която мозаечно откъслечно, но трайно се извървява през годините на прехода пред обективите и микрофоните на телевизионерите, като правило се състои от генотипа "ранно шкембе - стар тюфлек". Погледът - съответно мътен, ако не безсмислено напрегнато втренчен, физиономията на първо време задължително подпухнала, а в по-напреднала възраст - с откровени гуляйджийско дегенеративни изменения. Клоунът на Хайнрих Бьол вероятно би почувствал миризмата на алкохол, в частност на гроздова, с шопска салата, директно през телевизора.
Говорът, който се лее, може най-общо да бъде определен като "пределно разнообразен". Сиреч, присъстват диалекти от всички географски посоки, обединени в еклектична последователност в резултантно произлизащия единен псевдоинформационен потоп.
Свързването докрай на едно-единствено свое изречение доказано се удава на визираните типажи трудно и рядко, затова и именно вече старателно се избягва. Личи, че за разлика от началните години на прехода, някой "концертмайстор" предварително се е постарал по възможност из корен да пресече възникването на изненади. Колективно са репетирани универсално стандартни демократични щампи в специфична местна амалгама с изконна тоталитарна лексика. Застраховка обаче от простоговор от сорта на придобилите междувременно култов статус "намаля", "сглабя" и "се накланя" няма.
Интересното е, че като цяло липсва прокрадването на своебразния колорит на мутренско келешко
чалгаджийската терминология
Явно "шменти капели", заедно със заплесването в очевидно лишени от смисъл пространни "анализи" по въпросите на националната сигурност, остават строго запазена марка за двете "остриета" на едната от основните политически сили.
Най-срещани в телеизявите на политическия сив поток са лозунгите, изпълняващи функциите на своеобразни религиозни заклинания: "Пазарът трябва да го реши", "Без плосък данък няма да сме привлекателни за чуждите инвестиции", "Плоският данък повиши събираемостта", "Ниските заплати и осигуровки са важно българско конкурентно предимство", "При криза в никой случай не бива да се пипа данъчната система", "Ние сме отличници по фискална дисциплина в ЕС". Само дето някой подобен капацитет още не е смогнал да изрече: "България ми е скъпа, но фискалната дисциплина ми е по-скъпа".
Има логика в твърдението, че партийните върхушки, по-прилично официозно зовани "елити", имат нужда точно от такива хора и нямат никаква нужда от различни, каквито не липсват. Фундаментално дестабилизираното ни общество все по-еднозначно свидетелства относно безперспективността на визирания, станал обичаен, всепартиен кадрови подход.
Приемственият парад на скудоумие и несюрпризираща никого обикновеност изглеждат безкрайно многоизмерни и направо неизчерпаеми като потенциал, но само ако не се отчетат ограниченията пред държавното бъдеще на България, които стават много отчетливи и актуално не са с някакъв далечен хоризонт, а буквално на две десетилетия разстояние. Затова в най-голям проблем за страната все повече се превръща този на националното оцеляване.
"Чисто партийно" решение в контекста, както многолетно и болезнено се уверихме през годините на прехода, у нас, трябва да е станало ясно, просто не е възможно. "Безпартийната система", макар и носталгична за някои, е откровена химера в съвременна обединена демократична Европа.
Подходът следователно по необходимост трябва по-скоро да бъде от смесен тип. За измъкване от българския конкретен случай най-подходяща изглежда комбинацията именно от партии и разгърната активност на гражданското общество. "Мостчето" към въпросната посока се нарича като че ли смесена избирателна система. При нея от "страната на пропорционалното" застават партийните идеологии, партийната организация, техните възможности, убедителност и влияние "въобще" в обществото. А мажоритарният компонент са носещите отговорност пред гражданите за реализирането на политиката личности, при това в пределна конкретност.
Тук задължително трябва да бъде изтъкнато нещо много важно. Желаните управленски промени и промените в начина на живот по никой начин не могат да дойдат бързо, още след първите избори, проведени по новата система, нито може би даже след вторите. Самото общество се нуждае от достатъчно "технологично" време, за да се напасне към новите демократични условия, за да ги усвои, един вид, да съзре шансовете в тях. Осъзнаването и ориентацията не се случват нито изведнъж, нито дори при втори опит.
Инерциите в общественото мислене
и действие никак не са за подценяване, историята изобилства от примери.
В рамките на провеждащите се олимпийски игри една екзалтирана фенка за миг успя да ме върне назад, заявявайки, че е тръгнала към трибуните "да вика за нашите". Не е грешно публиката да поддържа съответните "наши", но при олимпиада, и не само, това далеч не би трябвало да е основното. Възхищението от човешките постижения, това, което е установено като олимпийски принципи, потребността да си дружат не само спортистите, но и народите, стремежът към мир като най-малък общ знаменател за планетата, "морално" би трябвало да се намират на много по-преден план от обикновената или национално солидно мотивирана запалянковщина.
По аналогия, пристрастията в обществото са абсолютно неизбежни. Но над тях не може да не стоят и да не доминират трайните и значими национални интереси.
Човек може да обича много страни, аз лично имам своите съвсем немалки привързаности и към Германия, и към Франция, Италия, Австрия, Швеция, Португалия, Хърватска... Но истински моя страна е само и единствено България. Точно както уникално го изпя Емил Димитров.