Поетът гледа отвътре навън. Светът влиза в него отвън навътре

"Поезията не се "продава", нито се "купува". За нея не се и говори. Само понякога от амвона на българската литературна черква някои изричат думи от нейно име и ги заплащат с цената на живота си. В повечето случаи на тържището, наречено живот, поезията е премълчавана или обругавана. 

Какво е тя? Магия? Проклятие? Бъдеще? Ерес? Настояще? Опиянение? Минало? Презрение? Оптимизъм? Отчаяние? Раждане? Смърт?..."

Това са думи на Лъчезар Еленков от предговора към първата ми стихосбирка "Остров Баунти". Спомням си, тогава той прие предизвикателството да стане редактор на дебютната книга на начинаещ поет, залагайки името си. Преди това публикува във в. "Български писател" (тогава официално издание на Съюза на българските писатели) четири мои стихотворения, които бях донесъл в редакцията на вестника. Там се и запознахме.

Спомням си срещата ни в едно кафене на пл. "Журналист". Бях му дал ръкописа на книгата и с нервозно нетърпение чаках да чуя "присъдата". Извади папката, където беше нанесъл куп поправки. Говорихме дълго, слушах внимателно съветите му. След това се прибрах и отново седнах над творбите си...

След няколко дни се срещнахме в същото кафене. Връчих му папката със стихотворенията. Макар че бях респектиран от името му, приех само някои от неговите корекции и съвети, но повечето отхвърлих. Притеснено признах този факт. Изведнъж лицето му се озари, усмихна се приветливо и ми стисна ръката. "От теб ще стане истински поет", каза развълнувано. 

Така започна нашето творческо и човешко общуване, продължило повече от две десетилетия. Той стана редактор и на втората ми стихосбирка, и на третата. Но корекциите вече бяха малко... 

Така и не можах да премина на "ти" с него, макар че станахме приятели. Излъчваше покоряващо благородство. Един от най-благородните хора, които съм срещал в живота си. Говореше бавно, убедително, вдъхновяващо, знаеше чудесно цената на думите. Беше роден поет, докоснат с перо и вдъхновение от Бога. 

За връх в неговото творчество се смята поемата "Гранитово". Преиздавана е многократно, превеждана е на руски, английски, френски, испански и турски език. През 1984 г. е удостоена с наградата на руското списание "Млада гвардия". Има и филм, създаден по нея. 

Но лично аз много харесвам стихотворението му "В музея на Созопол". 

В музея на Созопол

Амфора

      като чувство.

През сините смокини

като слънце излизат

младите гъркини.

Амфора

      като метафора.

Под южните платна

напомня тя една страна,

където робите изкусно

създавали изкуство.

Амфора

      като форма.

Точна и строга,

като опровержение

      на бога.

Няколко пъти сме се срещали в Созопол, в почивната база на Съюза на българските писатели. И пак разговори, творчески планове. Тогава се роди и едно мое стихотворение, което му посветих. Израз на признателността ми към него и на всичко онова, което ни свързваше.  

Созопол и поетът

На Лъчезар Еленков

Поетът стои и ми разказва

За стария Созопол. 

За квартирите по старите къщи, 

За гъркините, които готвели 

Страхотно вкусно. 

За малките калдаръмени улички, 

Ухаещи на море и дъхави смокини, 

За двата ресторанта, където

Сядали художници, артисти и поети, 

И всички, разговарящи със музите.

В музея амфората сигурно си спомня 

Стария Созопол. 

И аз виждам Поета на двадесет и шест, 

Как плува от кея до плажа

Всеки ден. 

Виждам старите калдаръмени улички, 

По които Поетът върви 

И реди като камъни своите рими. 

Стария Созопол, 

Където морето също съчинява в рими, 

Чайките рисуват небесните картини 

Вятърът докосва смокиновите струни, 

Барабани по капандурите 

И създава тази вечна музика, 

Тази далечна приказка

За стария Созопол. 

И аз на двадесет и шест 

Бях неукротената стихия 

И тръгвах с плуване 

Да стигна хоризонта. 

Поете, което ти разказваш, 

За мен е по-красиво 

От пазара с хиляди дрънкулки 

На днешния Созопол. 

От пазара на живота, 

Пазар за роби...

От ресторанти и хотели нови, 

От суета и от окови.

Само морето все е същото, 

Вълните идват и се връщат. 

А аз, един поет, стоя на плажа, 

Търся хоризонта 

И се чудя след години, 

Някога в Созопол, 

Някому какво ли 

Мога да разкажа?

Автор е на повече от 40 книги с поезия и публицистика. Негови творби са превеждани на много езици. А първата му стихосбирка "Отвесни градове" е явление и провокация в тогавашната литература. Следват "Забранена трева", "Континентални кратери", "Брод на образи", "Гранитово", "Писма за Левски", "Среднощна болка", "Русото глухарче", "Молитва за Македония", "Кръвта на птиците", "Поетът, лунната усмивка и чудовищата", "Здравей, вещице, здравей, мила", "Светлина от лебед", "Дневен фенер", "Часовник" и други. През последните години, и особено след като станах редактор на "Пегас", бях един от първите читатели на новите му творби, държеше да чуе мнението ми. 

Признаван от ценителите на истинската, стойностната литература, хулен от литературните джуджета и десни критици заради политическите пристрастия и вярност към социалистическия идеал. 

Носител е на орден "Стара планина" I степен, орден "Кирил и Методий" I степен, Димитровска награда, на редица литературни отличия, сред които "Гео Милев", "Михалаки Георгиев" и "Иван Нивянин". Както и на званието Народен деятел на културата, на което много държеше. 

Спомням си как друг известен поет, негов приятел, ми сподели, че Лъчезар Еленков е можел да постигне още по-големи върхове в поезията, ако не се бе захванал активно с обществена и политическа работа. 

Но това нямаше как да се случи. Съвестта на "русото глухарче", както той сам се рисуваше в някои свои творби, говореше друго. Смяташе се длъжен да се раздава за това, в което истински и искрено вярваше. Убеден социалист, антифашист. Живееше с проблемите на БСП, дълбоко ги преживяваше, но продължаваше да вярва. Беше от онези изчезващи вече идеалисти...

През последните години, въпреки непрекъснатите трудности, издаваше антифашисткия вестник "Жарава" и Вапцаровия вестник "Моята вяра". Беше превърнал Никола Вапцаров в своя кауза. Но тази кауза всъщност бе за бъдещето на България.

Свързваше ни и любовта към Русия. Завършил е Московския нефтен институт, а през периода 1988-1991 г. е бил директор на Българския културен институт в Москва. Той държеше на изконните връзки между двата братски народа и го болеше от вихрещата се в днешна България русофобия. Познаваше отлично руската поезия и самият имаше добри приятели сред съвременните руски поети. За него Русия беше истинска "духовна вселена", както я определяше. 

Много обичаше и Куба. Възхищаваше се на революционния плам на кубинския народ, извоювал свободата си. На личността на Че Гевара, на големия поет Хосе Марти, когото сравняваше с българския Христо Ботев. Последната ни съвместна работа, макар и по интернет, бе като членове на журито на конкурса "Куба - далечна и близка". 

А последният ни разговор бе за бъдещето на любимия му вестник ДУМА и приложението "Пегас".

Разбира се, най-много през годините сме си говорили за поезия. Стихотворенията му не са лесноразбираеми, изпълнени са с метафори и символи, но и с общочовешки послания, които намират начин да достигнат до сърцата на хората. И да останат там...

"Все повече и повече се отдалечаваме от поезията. Превръщаме я в литература. В забава. В тщеславие. В професия. В порцеланова усмивка. В амбиция. В самооправдание. (...)

Вярвам! Някой ще разбие с юмрук натрупаната пихтия от блудкави словеса и представи за поезията. Дали ще е щастлив? Едва ли! Ще бъде презрян! Разпнат! После ще го възвеличаят! Но няма да е същото... Истината за поезията винаги ще е в самата нея. Необяснима. Неразгадана. И не може да бъде нищо друго." Това пак са негови думи от предговора към стихосбирката ми, който сега препрочитам за кой ли път...

Лъчезар Еленков беше истински поет. И като мислене, и като поглед върху света, и като изразяване. 

"Поетът гледа отвътре навън. Светът влиза в него отвън навътре." Нали така, Поете? Това ми каза преди повече от 20 години...

Текст към снимка 0901: 

(1936-2020)

Лъчезар Еленков