Ненавиждам израза: "Аз не мога да променя нищо."

Руслан Трад е роден през 1987 г. в София. Завършил е Националната гимназия за древни езици и култура през 2006 г. Първоначално учи право, но после се насочва към Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет, където в момента учи трета година в специалността връзки с обществеността. Бил е лектор в Дипломатическия институт към МВнР, участвал е в проекти за междукултурен и междурелигиозен диалог. Председател е на Форум за арабска култура и създател на първия български блог за Близкия изток - Intidar.


Цитати:
"В днешния свят идеализмът е попаднал под ударите на прагматизма"
"Без солидарността обществото е изгубено, обречено на забвение"

- Руслане, ти си със смесен произход - баща ти е сириец, а майка ти - българка? Това карало ли те е да се чувстващ раздвоен?
- Аз самият постоянно живея в едно непрестанно питане. Трябва ли да потискам едната идентичност или не? Трябва да обичам България повече от Сирия или не? Какъв се чувствам в крайна сметка? На тези въпроси хора като мен не намират въпросите цял живот. Питането става начин на живот. Може би заради това личностите, израснали между два и повече свята, са винаги търсещи, умуващи. Това понякога предизвиква неразбиране у другите, тъй като хората, чиято съдба е да бъдат раздвоени, често се лутат в самите себе си. Но аз бих казал на хората наоколо: разбирайте! Това е прекрасна възможност да се разбере нещо различно, да си до човек, чийто светоглед е различен и повлиян от няколко култури. Препоръчвам книгата на Амин Маалуф, "Гибелни идентичности", която е преведена и на български език. Има какво да се научи за сблъсъка между различните идентичности в човека. Тя е полезна както за хората със смесен произход, така и за всеки друг.
- Имаш много разностранни интереси. Разкажи повече за блога си, за участието си във Форума за арабска култура. Кое е любомото ти занимание сред тях?
- Блогът ми - Интидар, се роди в един момент от живота ми, когато въпросите в ума ми относно заобикалящия свят бяха най-много. Трябва да призная, че като по-малък не съм изпитвал подобен интерес към различния си произход. Но покрай работата на баща ми, политиката винаги е присъствала у нас. Дипломацията, международните отношения, новините - това бяха редовните теми на масата, докато се хранехме, докато пътувахме и докато бяхме заедно вкъщи. Майка ми има голяма заслуга за това мое увлечение по политиката на държавите от Близкия изток, за търсенето ми на досег от изследователска гледна точка до сирийския ми произход.
Блогът, чието име означава на арабски "очакване", изразява по най-добър начин мислите и характера ми - винаги съм в очакване. За промяна, за нещо хубаво, за развитие. Но, разбира се, става дума и за политика. Очакване за промяна в арабския свят и света като цяло. Имах нужда да изкажа мнението си от гледната точка на човек, израснал между България и Сирия, Европа и Азия... И започнах да пиша. Къде успешно, къде не - тепърва ще си проличи.
- А как се появи форумът?
- През 2009 г. с няколко души арабисти, превърнали се в мои много близки приятели, създадохме неправителствената организация Форум за арабска култура. Това е начинание, към което изпитвам дълбока привързаност, тъй като е най-явният ми опит да опитам да предам различно послание от и за арабския свят. Да кажа: "Хей,там няма само войни, препасани с динамит хора и плачещи жени!" Трябва да призная, че не очаквах да имаме успех. Но се случи. Спомням си, че една от инициативите ни - изложба със снимки от арабски страни, направени от непрофесионалисти, предизвика огромен интерес. Някои от фотографиите бяха пратени от един български рейнджър, запечатал последните моменти на някои от дворците в Багдад. Те са с изключителна стойност и се радвам, че успяхме да ги покажем на публиката. За тези години участвахме във филмов фестивал, издадохме книга, направихме изложби, преведохме арабска музика на български. В момента имаме застой заради събитията в арабските страни, но това ще отмине.
Разбира се, не мога да стоя далеч и от събитията в България. Признавам - бях встрани от ставащото дълго време. Но, както се казва - някой те побутва, показва ти и другата страна. Щастлив съм, че отново започнах да пиша за събитията в България и да имам отношение към тях.
Колкото до любимото ми занимание - трябва да бъда честен и да кажа, че определено ми се занимава най-много с култура. Но това е идеализъм, от който боледувам вече години наред. В днешния свят идеализмът е попаднал под ударите на прагматизма и не можем да виним хората за това - при такава действителност, липса на социална справедливост няма как да очакваме друго.
- Каква ще е професията ти сред толкова много странични занимания. Ще бъде ли свързана с някое от тях?
- Професията ми, според моите очаквания, е да съм журналист. Съмнявам се, обаче, че ще мога да издържам семейство с писане на статии - не и в България. Но както казах - аз съм идеалист. Очаквам да мога да изпълня своите цели. Една от тях е един ден да започна да се занимавам с преподавателска дейност, освен важно, това е и изключително благородно занимание. Вече съм водил лекции в Дипломатическия институт и си мисля, че бих могъл един ден да продължа с това занимание. Стига да успея с поставените цели. Както арабите казват: "иншаллах" - ако е рекъл Бог.
- Вълнува ли те политиката в България в този момент? А младите хора на твоята възраст интересуват ли се от нея?
- Определено ме вълнува. Няма как да е друго, след като живея в тази страна и съм отраснал тук. Смятам, че е обидно и опасно един млад човек да е апатичен към събитията, случващи се около него. Ненавиждам превърналата се в жизнена фраза: "Аз не мога да променя нищо." Това е чисто политическо внушение, което политическият елит в България (ако съществува) втълпява. Така заявява на младите - занимавайте се с нещо незначително, оставете политиката на нас. Истината е, че ако не се интересуваме, то политиката ще се интересува от нас. Нужни сме най-малкото на всеки четири години. Ако успеем да разберем, че всичко е в наши ръце, това ще е огромна крачка. Но най-вече българският народ трябва да възвърне едно свое качество, което загуби в годините на лутане из т.нар. преход - това е солидарността. Без нея обществото е изгубено, обречено на забвение и политиката никога няма да се вслуша в подобно общество. Впрочем преходът не е минал. Съмнявам се, че е започвал. Той няма да е факт, докато виждаме как хората се карат относно партийнта принадлежност и се бият с въображаеми духове.
- Продължаваш и с образованието си, на какво ниво е то у нас. Мислиш ли да продължиш да учиш и в чужбина?
- В момента съм трета година във Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет, уча връзки с обществеността. Смятам да продължа в тази сфера, ако се удаде възможност. Интересуват ме определено някои способи, които PR използва за манипулация. За съжаление образованието в България в момента е жертва на безхаберието. Държавата върви по инерция, без скорости, просто надолу по пътя. Не е сигурно къде ще спре хода си и това е страшно. Вече няма значение коя гимназия си завършил, защото нивото все повече се изравнява с учебните заведения в квартала. Зубрим, а не учим. Не задаваме въпроси и не ни учат да задаваме. Образованието е жертва на нашето време. Същото е положението в университетите - абсолютна апатия и липса на желание за промяна.
- Доколко е възможна успешната реализация на младите хора в България?
- В момента безработицата е на критично високи нива. И това ми се струва, че няма да се промени скоро. Липсва добра политика, липсва социално отношение от държавата и на гражданите към държавата. Младите хора в България страдат от липсата на перспектива и бягат в чужбина. Но и тук се появява един проблем - мнозина забравят да се върнат или страната не прави нищо възможно тези хора да оставят следа след себе си. Онези, които искат да просперират, са в капан.
Младите в България не живеят, те са принудени единствено да съществуват. Съжалявам, че така песимистично размишлявам, но реалността трябва да бъде разглеждана по-добре, да бъде осъзната и да се търсят решения.