Метафори на свободата

Новата поетична книга на Иван Гранитски  "Устие" е една пространна метафора на свободата. Почти във всички включени тук стихотворения се говори за свободата, за нейните превъплъщения, проявления и невъзможността днес тя да бъде постигната.
Свободата има много имена и в поезията си Иван Гранитски постоянно ги търси и осмисля. В "Устие" той ги намира в обикновените неща, в тихия и кротък пейзаж, в малките и едва забележими негови обитатели. И чудно: онова, което иначе ни изглежда като подробност, която можем и да отминем в съзерцанието на величавата природа, съдържа в себе си повече смисъл и проявления на свободата, отколкото в необятността на глобалния свят или в сложните и умни философски размишления, в политическите призиви да воюваме за нея, да я браним и обичаме.
Но какво е свободата? И защо толкова ни е нужна и толкова страдаме, когато ни я отнемат?
Философските въпроси изискват философски отговори, но когато въпросите биват поставяни в ежедневната и битовата им простота, отговорите придобиват мащабност и яснота. Защото кой е по-мъдър от Създателя и кое друго създание е изпълнено с такъв богат смисъл и разум, както  Неговите творения? Или животът в природата? Но трябва да имаш усет и чувствително око, за да видиш богатството на природния свят и да откриеш в него важното, мъдрото, поучителното, метафората на свободата.
В "Устие" Иван Гранитски е направил крачката към осъзнаване на смисъла на свободата. Поетът е запазил впечатляващия мащаб на виждане и измерване на величините, толкова характерен за досегашната му поезия. Не са много днешните ни поети, които могат да обемат величието на мирозданието, да го описват и му придават чрез словото си естетическа стойност.
В големия свят, който Иван Гранитски пресъздава, и в който се чувства уютно и в себе си, сега са настъпили изменения. Самото общество е смалило обема си и е ограничило възможностите на личността да гледа и обхваща реалността в нейния действителен мащаб. Сега всичко се е фрагментирало, смалило се е и е обедняло, залиняло е и се е опошлило. Светът се е разпаднал, но разпадът е извън него - затова и се мъчи вътре в себе си да съхрани цялото, да не го разкъсва и фрагментира, да не го наранява и опростява. В "Устие" виждаме голямата драма на човека, който не иска да се примири с постмодерното "вторично опростяване", макар да страда от него и заради него.
И в "Устие" характерният за Иван Гранитски публицистичен патос е неудържим. Върне ли се в обществото, героят на книгата се сблъсква с онова, от което бяга сред природата и в духовните наслади на книгите и красотата. Но сега този патос е зрял и провокира размишления за причините и следствията на упадъка... Иван Гранитски размишлява за личната свобода на бита, възхвалява я, търси я и я намира и в спокойното равновесие на природата, и в динамиката на обществения свят, и в разума и пълнотата на човешката личност. Да си свободен в неговите представи означава да си способен да виждаш подробностите и да воюваш със злото.
В поезията на Иван Гранитски, а и в публицистиката и есеистиката му, винаги тържествува светлата надежда, че не всичко е изгубено, че идва ново време, в което високите ценности отново ще са на почит; че човек има сили да се пребори със злото и да установи с Божията помощ друг ред в обществото. "Устие" добавя към тази надежда още една, за да потвърди мястото на поета в днешната българска литература и за да опровергае онези, които смятат, че постмодернизмът е вечен, понеже идеите му са всесилни.