Първата сцена на България е открита с политическа демонстрация

Датата 3 януари 1907 г. е свързана както с официалното откриване на новопостроената сграда на Народния театър, така и с една ярка политическа демонстрация - освиркването на кортежа на княз Фердинанд от студентите в Софийския университет. По странно, а може би и съвсем естествено стечение на обстоятелствата, откриването на един важен културен институт е съпътствано от също така важна за духовните настроения на българската интелигенция проява. Интелигенцията горещо защитава необходимостта да се построи сграда за държавния театър, която да даде, както подчертава Иван Вазов, по-добри възможности "за бъдещото величие на драматическото изкуство в България" непосредствено след Освобождението.
Още през 1898 г. с решение на Народното събрание се създава специален фонд, който през 1904 г. вече е нараснал до 350 000 лв. Проектирането и строежът са възложени на известните виенски архитекти Х. Хелмер и Ф. Фелнер. Получената при обявения търг стойност на сградата възлизала на 1,5 млн. лева, но срутването на една от стените, последвалите рекламации и добавъчните работи увеличили стойността на 2.6 млн. лева. Предвиденият в договора срок за предаване на сградата е нарушен и тя е готова едва в началото на ноември 1906 г. Залата събирала 900 зрители, а цените на билетите били между 1 и 4 лева, за галерията - по 50 ст. В дъното на партера имало място за правостоящи. Високо горе на втори балкон "при ангелчетата" местата били най-евтини и обикновено се запълвали от бедни почитатели на театъра и студенти.

Така са изглеждали сцената и залата на театъра през 1907 г.

Първоначално определената дата за откриване на театъра е първият съботен ден от декември. Но се оказва, че за тази дата Фердинанд няма да се завърне от Германия, което предизвиква всеобщо възмущение, че заради една прищявка на княза толкова дълго желаният и очакван театър ще стои заключен. Едва към края на декември е официално оповестено, че новопостроената сграда ще бъде открита на 3 януари. Назначена е специална комисия, която да изработи програмата за откриването, а за неин член князът изпраща началника на своите конюшни барон Ебнер фон Ешенбах.
Програмата, в която са включени специално написаният от Иван Вазов сценичен пролог "Славата на изкуството", последното действие от "Иванко" на Васил Друмев и тържествена увертюра "Ивайло" от Добри Христов, придава строго официален и дворцов характер на тържеството. На него са поканени представители на дворцовата и държавната администрация, военни, изявени културни дейци и граждани, дипломатически агенти, депутати. Този именно протоколен списък предизвиква всеобщо възмущение, което е особено силно сред студентите - те връщат определените им билети и вземат решение князът да бъде освиркан.
"Тази парола с младенческа наивност се понесе от ухо на ухо и въпреки тая наивност не стигна до ушите на монарха и до тия на неговите прислужници, разказва Димо Казасов в спомените си. По това време голям успех сред децата имаха едни малки, много пискливи металически свирки, във вътрешността на които се търкаляше едно малко металическо топче, което придаваше своеобразен звук на свирнята. В един ден свирките изчезнаха от пазара и не всички студенти успяха да се снабдят с тях. Студентите, които останаха без свирки, се научиха да свирят с два пръста, пъхнати в устата. Както е известно, Фердинанд бе по майчина линия внук на французкия крал Луи Филип. Той притежаваше няколко редки по лукса си парадни каляски, останали му в наследство от изчезналия френски двор. Отпред и отзад на каляската, на специално приспособени за целта места, стояха по двама лакеи в парадни облекла, с триъгълни ала Наполеон шапки, с лачени пантофи, с бели чорапи и къси копринени гащи. Кортеж от така гарнирани каляски чакаше под балкона на двореца. На тротоара пред Министерството на войната и пред театъра се бяха струпали студентите, размесени със значителни работнически групи. Странно мълчание цареше сред тая иначе подвижна, шумна и неспокойна среда. Главите на всички бяха обърнати наляво с поглед, насочен към огромната дворцова врата от извито желязо. Едни от студентите час по час вадеха часовниците си от жилетките, а други тревожно питаха още колко минути са останали до определения час.
Най-после стрелката приближи деветицата на часовника и от южната врата на двореца се зададе потъналият в церемониален блясък кортеж. Фердинанд, в отрупана с ордени парадна униформа, седеше от дясна страна на своя гостуващ в София брат Филип. Той бе видимо доволен от голямото множество, събрало се, както той вярваше, да го акламира. Когато кортежът приближи Министерството на войната, хиляди свирки заглушиха тропота на конете, които за миг се спряха и после пак тръгнаха. Острият писък се издигна над тълпата, разля се над градината и площада и нахлу в околните улици. Кортежът с изплашените от писъка коне и с пребледнелите като платно пътници продължи марша си сред виковете: "Долу реакцията! Долу царедворството!". Князът и свитата му отдавна бяха в театъра, а свирките все още не преставаха да пищят", добавя в спомените си този свидетел на знаменателната случка.
След това с невероятна бързина долитат пет ескадрона и една пехотна дружина, които обкръжават и театъра, и демонстрантите, и започват да разгонван демонстрантите. Задачата им обаче никак не е лека и гоненицата продължава из околните улици и трае чак до 23 ч., а Димо Казасов отбелязва, че "през нощта и през следващите дни бяха извършени масови арести и интернирания на граждани и студенти".
На следващия ден професорското тяло издига глас на протест срещу извършените над студентите побои, издевателства и беззакония. А министърът на просветата проф. Иван Шишманов, който отказва да подпише указа от 5 януари 1907 г. за закриването на университета и уволнението на професорите, подава оставка. Поканените от чужбина професори да заемат местата на уволнените си колеги се отказват категорично дори и на предложението за двойно по-голяма заплата. А онези, които са пристигнали, за да заемат длъжностите си, веднага напускат страната, щом узнават причината, предизвикала нуждата от тях.
Така започнал своето съществуване с бурна политическа демонстрация, новият Народен театър става символ на въздигането на духовността и свободомислието и, както казва по-сетнешният му директор Пенчо Славейков: "Целта на театъра не е забавлението. Забавата не е култура. Театърът е висш културен институт, най-висшият за живота на художественото слово на един народ. Държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра."