Оскъдният бюджет на образованието
Черквата на поповете, училището - на учителите
/ брой: 224
Асен СТЕФАНОВ
Паисий Хилендарски, д-р Петър Берон, Софроний Врачански, Васил Априлов, Неофит Рилски, Найден Геров, Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Марин Дринов, Георги Живков, Костантин Величков, Иван Шишманов, Христо Максимов, Никола Алексиев и още стотици не са само имена на училища в селата и градовете в България и в чужбина, а са познатите на всички българи видни български просветители, педагози-творци и създатели на българската образователна система.
Още в далечния IХ век под ръководството и с прякото участие на цар Борис и цар Симеон и учениците на Кирил и Методий - Климент, Наум и Ангеларий, чрез Преславската и Охридската школа, по-късно - Школата при Бачковския манастир, Килифаревската школа на Теодосий Търновски, Търновската школа на Патриарх Евтимий, се поставят основите на образователната ни система.
Стотици светли имена - през вековете и до днес, са я развивали и усъвършенствали, за да стане тя една от най-добрите в света, въпреки византийското и турското робство, въпреки политическите режими и партии, с цел използването на училището за осъществяване на интереси. Едно от нейните най-ценни качества е способността й своевременно да се привежда в съответствие с развитието на науката, културата и живота.
Дълъг е спорът за мястото на религията в обучението на подрастващите. Васил Априлов застъпва нова за онова време позиция, като настоява да се изучава преди всичко родният език, след това - историята, числителните науки и географията. Неофит Рилски, макар и възпитан в монашеска среда, е привърженик на светското образование. Христо Максимов (1867-1902) пише: "Училището няма никакво право да налага официалните форми на нравственост, каквато е тази на църквата. Черквата на поповете, училището - на учителите - с този девиз трябва да се запази учебно-възпитателната работа от посегателството на черквата и религията."
Интересно е защо през ХХI век се повдига отново този въпрос, като се организират литийни шествия и други мероприятия, а медиите популяризират това искане чрез анкети и допитвания, особено сред децата, които не знаят за какво става дума.
Ако черквата си е поставила за задача да "повиши" религиозната култура на хората, нека си я изпълнява - още повече сега, когато никой не й пречи и не й забранява това. Но тук искането е друго - изпълнението на тази своя задача черквата иска да прехвърли на държавата и училището, и то за сметка на нас, данъкоплатците.
Ето защо аз поставям следните въпроси:
1. За сметка на намаляването часовете на кои общообразователни дисциплини в учебните планове ще бъдат часовете по вероучение?
2. Паричните разходи за учебници и учебни пособия и за заплати на учителите по вероучение в какъв размер ще бъдат и откъде ще се вземат?
3. Не е ли по-целесъобразно, вместо да търсим опит в това отношение от чужди държави, които са се учили от нашия опит, да седнем и да изучим собствения си, българския опит, който е много богат.
Така че, хора, преди да отговаряте на разните анкети, помислете - да намаляваме ли общообразователната подготовка на децата и да натоварваме ли допълнително и без това оскъдния бюджет на образованието?