Разрушението е майка на... кое?
/ брой: 196
Дали в историята ще влезе палежът на Партийния дом като една от първите злокобни нощи за България след т.нар. промени от 10 ноември 1989 г., е въпрос, на който нямаме отговор. Като виждаме днес как псевдоучени и псевдополитици прекрояват историята ни, най-вероятно това мракобесие ще бъде хвърлено в забвение. Това е лесно. Преставаш да споменаваш нещо и него го няма. По естествен път ще си отидат онези хора, които помнят, и след това няма какво да възбужда паметта за събития, които остават все пак трайни следи. И тези трайни следи са свързани с разрушение.
През последните 20 години примерите за разрушение са много. И всеки един от тях показва, че в събарянето няма нищо съзидателно, премахването на нещо не произвежда автоматично друго нещо на негово място. Това основно се случи с ценностната система на българите, но тя, общо взето, е в съзнанието и в душите на хората. Рушенето на сгради, паметници и други материални произведения на духа е видимо. По същия начин е видимо, че този, който събаря, няма грижа да създава и твори.
Какво би трябвало да се получи след опожаряването на Партийния дом? Никой не знае. Нищо не бе направено след това, освен че същата сграда, разбира се, ремонтирана за много пари, се използва от българския парламент. Какво дойде на мястото на свалената от същата сграда петолъчка? Нищо. Там просто бе закачен националният флаг, с което сме съгласни. Но къде са рубините от пурпурния символ, който все още го има по целия свят? Нито американците си махнаха петолъчките от знамето, нито китайците, нито турците, нито който и да е друг. Ние обаче обругахме червената петолъчка и на нейно място не дойде нищо друго.
Много сложна се оказа операцията по разрушаването на мавзолея на Георги Димитров. На правителството на озлобените седесари не му стигна динамит да взриви съоръжение, построено само за 6 дни. Но не това е важното. Какво дойде на мястото на това разрушение? Нищо. И до днес някои се чудят как да направят така, че на пл. "Ал. Батенберг" да има някакъв исторически знак, ама никой не се сеща какъв и за какво. Защото винаги е много лесно да намериш мотиви за събаряне, преди да си измислил аргументи за съзидание.
Можем да подскажем на мераклиите за унищожение, че още не са си свършили работата по отношение на паметника на Съветската армия и Дома-паметник на Бузлуджа. Бихме ги подкрепили единствено, ако кажат какво ще дойде на мястото на тези паметни знаци. Само че и те нямат идея защо искат да рушат. Но при всички случаи не е за да изградят нещо по-добро. Ако беше така, за изминалите 20 години все щяхме да видим някакво съзидание върху руините на събореното. Е, няма такъв филм.
Времето доказва, че имената на тези, които събарят, се забравят. Остават такива като Омуртаг, който съзидава, за да видят поколенията какво е направено преди тях. А инак в дългата ни история сме наследили много опушени руини, "сътворени" от външни врагове, и все пак сме оцелели. Сега сами си го правим и не се знае дали ще оцелеем.