09 Ноември 2024събота15:29 ч.

ВРЕМЕТО:

В събота вятърът ще се ориентира север-североизток и ще се усили. С него ще прониква по-студен въздух и максималните температури в по-голямата част от страната ще бъдат между 8° и 13°, в София - около 13°, на морския бряг – 10°- 11°, на места в Южна България - до 15°- 16°. Облачността ще се увеличава и в края на деня в североизточните райони ще завали дъжд. В събота вятърът ще се ориентира север-североизток и ще се усили. С него ще прониква по-студен въздух и максималните температури в по-голямата част от страната ще бъдат между 8° и 13°, в София - около 13°, на морския бряг – 10°- 11°, на места в Южна България - до 15°- 16°. Облачността ще се увеличава и в края на деня в североизточните райони ще завали дъжд.

Проза

Моят грях

Разказ от Борислав Бойчев

/ брой: 238

visibility 7091

БОРИСЛАВ БОЙЧЕВ е роден през 1933 г. в с. Голямо Ново, бивша Поповска околия. Завършил е Поповската гимназия и журналистика в СУ "Климент Охридски". Работил е като кореспондент на Радио София от Кърджали и Шумен, като репортер в радиото, редактор във в. "Литературен фронт", сп. "Септември" и "Летописи". Автор е на книгите с разкази "Тежките дядови ботуши" (1970), "Село без кучета" (1982), "Момчето и лисицата" (1995), "Домашна любов", "Отвъд стария мост" (2007). През 1995 г. е удостоен с Годишната награда на Съюза на българските писатели. Във връзка с неговата 90-годишнина предстои да излезе и най-новата му книга - "Когато минава влакът", откъдето публикуваме разказа "Моят грях".

По онова време живеех в провинциален град, родното ми село беше наблизо и често прескачах да навидя близките си. Всеки път мама не пропускаше да ми напомни: обади се на баба си! Ала това ставаше винаги малко преди да си тръгна. Отбивах се при баба, когато оставаха минути до влака. Сбогувахме се на крак. Тя ме целуваше несръчно, подаваше ми китка здравец и всеки път на раздяла поръчваше едно и също:
- И като умра, да дойдеш да ме изпроводиш!...
Казвах, че тая работа няма да стане скоро, я, камо колко добре изглежда, хич да не го приказва и да не го мисли, но тя си знаеше своето:
- Ще стане, някой ден ще стане, ще е за пръв и за последен път. Да дойдеш!...
Обещавах, но усмихнат, като на шега.
Пак си бях на село, и този път се канех да се обадя пътьом, ала се залисах, не остана време, край старата схлупена къщурка, сгушена сред овошки, прекосих бегом, измежду клоните я зърнах: баба държи китка от здравец и чака. Домиля ми за нея, упрекнах се, че съм лош, много съм лош и се зарекох, че следващия път ще й отделя цял следобед, да се отприказваме.
Наскоро след това гостуване на село получих телеграма: баба ти вече я няма, погребението е утре.
Предния ден дъщеричката ми беше постъпила в болница. Шарка с тежък вътрешен кръвоизлив. Докторът беше категоричен: тази нощ ще бъде най-тежката за детето. Критична ще бъде тази нощ!
След дълго двоумение, все пак реших да пътувам за село да изпроводя баба, както бях обещавал толкова пъти.
Когато пристигнах на гарата, вечерният влак, последният за село, потегляше. Успях, стъпих в движение на последното стъпало на последния вагон.
Няма училище за бащи, всеки се учи сам, ден след ден. Било писано на стъпалото на този последен вагон да проумея един от най-строгите закони на бащинството. Когато детето е в опасност, мястото на бащата е до него: да бди, да се моли, да се гърчи от страх. Такъв е неговият дълг.
Влакът набираше скорост, отнасяше ме все по-далече от дълга, мислите, все по-тревожни, кръжаха там, горе, на хълма, край болничната стая. Последният вагон напускаше перона на гарата, когато неведома сила ме изтласка от стъпалото на влака. Скочих в движение, потичах, ала се препънах, паднах по очи, потътрих се, кошницата с армаганите се търкулна подир влака. Нямах сили да стана веднага и изпращачите от предните вагони ме заобикаляха.
- Пиян човек, паднал от влака - казваха и ме отминаваха развеселени.
Когато отдалече още видях, че прозорецът на болничната стая е тъмен, тежест като оловна дреха се свлече от мене. Детето спи. Свило се е в скута на майка си и спи. А вече и аз съм тук. Не откъсвам очи от прозореца, вардя де не светне. Седя на пейката и чакам, чакам да отмине тая нощ, чакам и прелиствам страниците на живота, предстоящия, дето е наред... Пак ще си я нося сутрин до Пета детска градина и вечер ще си я вземам. Ще премята ръцете си през врата ми и ще опира бузата си до моята... Винаги ще те нося, детето ми, винаги ще съм силен. Спи!.. Ученичка, с бяла мантичка, като ангелче. В есенен ден я очаквам в кварталната градинка. Закъснява и сърцето ми се свива, премислям какво ли не. Най-после - събира шарени листа, унесена, изведнъж ме съглежда, втурва се към мене, грабвам я, а тя заплаква. "Мислех, че ще ме наплескаш, пък ти ме целуна!" Спи, спи, детето ми!
Много хора са седели на тази пейка и средната дъска е хлътнала, но аз се намествам при единия край и става удобно. Не ми е студено, вдигнал съм яката и съм я подпъхнал, и не ми е студено.
Коленете и лактите ме наболяват, ожулени са, лепнат. Нищо ми няма, ти спи! Нали скочих от влака в движение. А някои от изпращачите сега разказват на домашните си как един пиян паднал от влака. Пък аз, като не можах да се надигна, си помислих за урока за земното притегляне. Нали е много смешно? Някога ще ти го разказвам... Не отделям очи от тъмния прозорец, ти си зад него, спиш. Хубава си, като спиш. И като се смееш, си хубава, и като плачеш, пак си хубава.
...На родителските срещи в училище ще идваме винаги с майка ти. Ти много ще се гордееш пред другите деца, че твоите родители са най-млади.
Децата растат, растат и току идва оная възраст, когато искат да се откъснат от родителите. И стават присмехулни към тях. Започват да се срамуват от бащите си. Разказват смешки за тях. Иронизират ги. И с други бащи се е случвало, и на мене няма да ми се размине. Някой ден, като минавам край децата, с които играеш, ще се извъртиш с гръб към мене. На мене тогава няма да ми докривее, аз самият съм си много смешен, винаги разказвам за себе си с ирония. Няма да ми докривее...
Отначало и аз ще си казвам, че покрай тебе пушат и затова дрехите ти намирисват. Само че един ден... Ще премълча, ще се правя, че не съм разбрал, ще се утеша, че те, сегашните момичета, всичките пушат. Тя модата такава. Спи, спи!... Те и разводите след време ще станат мода. Ама и тогава ще махна с ръка: ти да си ми жива и здрава... Когато понякога ми е тежко, налегне ме мъка, ще си мисля за тебе, ще си повтарям наум: моето момиче, моето момиче! И ще ми олеква...
Задрямал съм. За секунди само съм задрямал и ми се присъни баба, с китка здравец. И в съня ми ми поръчва: "Като умра, да дойдеш да ме изпроводиш!" Обещавах, ала каква стана тя? Ако на нещо се казва грях, това е то. Моето е грях. И като зная как ние, хората, нищо не забравяме така лесно, както греховете си, как бързо времето ги отмива... Затова отсега заръчвам: когато и с мене някога се случи това, дето е за пръв и за последен път, и някой от вас не успее да дойде, аз няма да се сърдя. Прощавам отсега. Който могъл - дошъл.
Ще остарея и аз, ще ме души самотата и често ще ти звъня. Ти ще ме сгълчаваш: "Тате, нямаш какво да ми кажеш, пък звъниш!" Ще звъня, ще звъня. Ще искам да чуя гласа ти: "Тате, обичам те"... Понякога... Понякога бащите се превръщат в досадни съквартиранти... Ще прочетеш думите на древните елини: "Няма син, който да не е пожелал смъртта на баща си!" Страшни думи, ще изтръпнеш. Но човекът е един и същ от хиляди години, и до ден днешен децата са същите: няма син, който... Такъв е човекът. Такъв е по Божия воля.
Богове, дайте кураж и сила на детето ми да погледне без страх и угризение в душата си!
Слънцето! Трябва да е било зад облак, отдръпнал се е облакът и прозорецът отсреща лумна в пламъци. Утрото не настъпи, утрото избухна. Страшната нощ си е отишла. И тогава на прозореца се появи най-напред нослето ти, опря го до стъклото и то се сплеска, едно сплескано детско носле, мокрите от пот косици засияват златисто, в засмените очи се оглежда вселената, взираш се в мене, аз съм, баща ти. И като ме позна...
Един ден ще прочетеш, че щастие е най-дръзката човешка дума. Не смея да я произнеса, не смея да я помисля, сега съм фаталист... А очите ми сълзят. От слънцето е, от слънцето, отразява се от прозореца и очите ми сълзят, сълзят...
Над разбудения град отекна камбанен звън. Такъв камбанен звън се носи сега и над нашите баири на село и събира хората да изпроводят баба до вечното й жилище.
Няма училище за бащи, те сами научават да стискат зъби, да бъдат силни и когато сърцата им се разкъсват от страх и обич, от щастие и греховност.
Такъв е животът, детето ми.

Служители в АЯР на протест за по-високи заплати

автор:Дума

visibility 1746

/ брой: 214

"Лукойл": Не продаваме рафинерията в Бургас

автор:Дума

visibility 1742

/ брой: 214

25 нови влака от "Шкода" пристигат до 2026 г.

автор:Дума

visibility 1100

/ брой: 214

Брюксел разследва "Виза" и "Мастъркард" за таксите

автор:Дума

visibility 1599

/ брой: 214

Управляващата коалиция в Германия се разпадна

автор:Дума

visibility 1744

/ брой: 214

Харис обеща помощ на Тръмп до инаугурацията

автор:Дума

visibility 1725

/ брой: 214

В САЩ разработват план за мир в Украйна

автор:Дума

visibility 1767

/ брой: 214

Накратко

автор:Дума

visibility 1752

/ брой: 214

Пътят на разбитите надежди

автор:Александър Симов

visibility 1489

/ брой: 214

Непредсказуемият Тръмп

visibility 1560

/ брой: 214

БСП е микросвят, отражение на прехода

visibility 1589

/ брой: 214

Агнето сито и вълкът цял

автор:Гарабед Минасян

visibility 1442

/ брой: 214

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ