ЗАЩО ОБИЧАМ ГОШО...

С Гошо сме се установили в "Пенсионерски рай" - беседка пред блока с пейка, крадена от младежите от близката градинка, и пластмасова масичка, дошла незнайно откъде. Друг път тук  ние, третовъзрастниците, бистрим световните проблеми в политиката, ама сега кахърният разговор взе друга посока.
- Ех, Гошо, вече четвърт век не ходя на море! - въздишам тежко, почти покъртително аз.
- Идеално! - веднага отвръща Гошо. - Няма да увеличаваш бройката на удавените. И няма да изгаряш на плажа. Да не говорим, че покрай русите хубавици на плажа и семейството можеш да си развалиш, та за резил да станеш на твоите години. Дано правилно си ме разбрал...
Гошо ме гледа с укор, а аз продължавам:
- Сиромашия, Гоше! Моята Милкана втори месец постно готви. Вече взех блажничко да сънувам... С тези пенсии...
- Тези пенсии те тикат към дълъг, ама много дълъг живот! - прекъсва ме категорично Гошо. - Трябва да си благодарен на социалното министерство за двестата лева, които ти дава пенсия. Ти хиляда ли искаш?! Знам те, ще ги вземеш и ще ги обърнеш на ролета, филета, пържоли и сланина! Плюс обилен алкохол! Тонове холестерол и разрушен черен дроб! Нищо, че тапицер бях - от медицина разбирам! А така постничко - значи здравословно.
Гошо се обляга гордо на пейката, сякаш е направил важно научно съобщение.
- Ама много хайдуци бе, Гошо! - не  спирам аз. - Миналата година шкодичката ми отмъкнаха, тази година - всички компоти от мазето!
- Да отидеш и да благодариш на хайдуците, че те отърваха от половинвековната шкодичка. Няма да пилееш пари за бензин и за ремонти, и ето ти непредвидени доходи вместо разходи. А ако беше изял и компотите, каквато си лакомия, само за една зима, на инсулин щеше да минеш! Трагедия, която ти спестиха!
На това място вече оставам безмълвен. И си давам ясна сметка защо обичам Гошо. Ами той е един безценен утешител, който за половин час ме убеждава, че този живот, който водя, и всичко, което ми се случва, са си нещо най-нормално!!!