Заглавието, което четвърт век не прочетохме

Наскоро в анкета ме попитаха кое заглавие в годините на демокрацията не съм срещнал в пресата, а е трябвало. На пръв поглед отговорът на този въпрос никак не е лесен. Изданията гъмжат от заглавия, кое от кое по-шокиращо. Сякаш е трудно да се измисли нещо, което досега не е споменавано, а е било необходимо.
Ако се интересуваш от работата на политиците, ще видиш безброй текстове и снимки, и не толкова какво са свършили и как са оправдали доверието на избирателите, колкото какво са откраднали, как са преследвали личния си интерес, кой ги финансира тайно, кого са уредили на държавна ясла, пред кого са превили гръб и кому са показали мускули, че и в чии прегръдки се утешават, когато за кратко или за по-дълго забравят, че са семейни.
Ако те вълнува животът на така наречените ВИП-ове, можеш да четеш до плюс безкрайност за кубиците новоналят силикон в гърдите, устните, а и в доста по-интимни зони на поредната плеймейтка, чалгарка или дори момиче от прогнозата за времето. За бицепсите и трицепсите на хетеросексуален или би-кънект модел или на обикновена мутра. За колите и половинките на футболистите. За това, че когато някоя хубавица стане твърде лесна за мъжете, всъщност не те нея я, а тя тях ги.
Ако ползваш медиите не за виртуално бягство от собствената си действителност в лукса на звездите, а за сверяване на часовника как живеят себеподобните ти, ще попаднеш на жестоки заглавия за бедност и разруха, за глад и мизерия, за високи цени и ниски доходи, за самоубийства - под влака, от балкона или като факла с огънче от рекламния кибрит на управляващата партия. Ще четеш за кражби и грабежи, за изнасилвания и убийства, за наркотици и проституция.
Трудно е да се измъкнеш от примката на подобни теми, напъхани още горещи в рубрики като: "Шок", "Кошмар", "Ужас". Но ако все пак успееш да го сториш, няма начин да не си зададеш въпроса: това ли трябваше да се случи? Това ли ни обещаваха в началото на промените, това ли беше целта на прехода? И тогава ще си дадеш сметка, че не си срещнал нито едно заглавие, което триумфално или даже под сурдинка да съобщава, че България вече е достигнала социално-икономическите си показатели от 1989 г. Не задминала, а поне догонила.
В началото на повторния нашенски капитализъм оптимизмът беше налице. Достатъчно бе в края на 1991 г. президентът Желев да възложи на Ф.Д. съставянето на първото синьо правителство и в официоза в. "Демокрация" се запрескачаха заглавия като: "Финансовото състояние на страната е добро!", "Магазините в Русе се снабдяват редовно!", "Не препълвайте камерите, софиянци, месото е осигурено!". Големият Ал обясни от парламентарната трибуна, че само с двама министри в правителството на Попов СДС напълни магазините със стоки, а с изцяло син кабинет веднага ще заживеем като в нормална държава. Това беше времето на безогледните лъжи, че трудът на единия от съпрузите ще позволява дом, вила и кола за всяко семейство. На фона на последвалата разруха онези, които по този начин омайваха избирателите, ще бъдат запомнени със своята наглост. А ако все пак са вярвали на онова, което говорят, значи са били слаби политици.
По-късно за успехи не се говореше дори преди избори. Ставаше дума все за излизане от поредната криза и за предпазване от новата, за лошото наследство от предишните управници, за затягане на коланите, дори за оцеляване. Причините се търсеха ту тук, ту там, прехвърляха се от партия на партия и все се забравяше най-важното. Един строй доказва, че е по-прогресивен, като постигне по-висока обществена производителност на труда. Социализмът не се боеше да се мери с най-добрата година на предишния капитализъм - 1939-а. И след четвърт век - през 1969-а, вече го беше изпреварил по всички показатели. Сегашният капитализъм все се сравнява с най-кризисната година на социализма - 1989-а, и все не може да го достигне, камо ли да го надмине.
Ето защо предимствата се търсят предимно в сфери, за които мерки и теглилки няма, например свободата. Да, може да се пътува и дори да се емигрира. Но може и да се бетонира Черноморието, да се презастроят курортите и големите градове. Да се съсипе индустрията, да се постави на колене земеделието. Да се унищожат цели отрасли, да се фалират банки.
Това също е свобода. Но за някои, не за всички. За онези, чиито имоти и коли непрекъснато ни показват. С чиито тоалети и екзотични пътешествия ни занимават. Чиито силикони и дебитни карти пълнят страниците и правят рубриките. Тях не ги е еня за липсващото заглавие. Наясно са, че ако всеки получи свободата да води достойно съществуване, ще бъде накърнена тяхната свобода да тънат в лукс. Тъкмо затова не се кахърят, че България не може да си върне нивото от 1989 г. Далеч по-важно им е собственото им ниво да е на светлинни години напред.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info