Венелин Кръстев и българският оперен театър

От десетилетия насам, повече от шест са, личността Венелин Кръстев е емблематично свързана със състоянието и конкретни етапи от развитието на българския оперен театър. Връзка, основана на действия, дела и на още повече изписани или изречени слова.
Какъв е приносът на Венелин Кръстев - този, който подкрепи и улесни проникването на една нова естетика, основана преди всичко върху "тъй наричаната" (изразът е негов!) Система на Станиславски. Венелин Кръстев е този - е, не единствен, разбира се, който или дава идеята, или подробно разработва осъществяването й, или разяснява пред обществото ни смисъла от нея. Основен двигател е в десетки инициативи през онези години. Изброявам някои от тях: изграждането на държавни оперни театри извън столицата заедно с принципите на подбор, на управление и организация; националните прегледи на оперните театри като стимул за напредък и възможност за съпоставки; Централната студия за вокалисти с Христо Бръмбаров начело, институция тъй своевременна, за да поддържа и укрепва изкуството на неопитните певци в новите театри. Пак Венелин Кръстев е, който участва в подбора и осмислянето на българско участие в конкурсите на СФДМ - според него най-сериозните особено в първите години след 1944 г. (изкушавам се да цитирам без коментар спомен на юбиляря за тези конкурси през 40-те и 50-те години, поместен в "Сред световния певчески елит": "Амбицията на Комсомола и държавата беше - по броя на медалите българската културна делегация да бъде непосредствено след тази на Съветския съюз, а ако ни стигнат силите - и преди нея.").
Продължавам с делата: Международният конкурс за млади оперни певци, по-късно на името на Борис Христов - негов е самият замисъл, както и участията в жури неведнъж; опорите в репертоарната политика на българските оперни театри - отначало твърде стеснени, след 60-те години по-освободени от инерциите на ХIХ век и тълкуванията му; позиции на неизменна през десетилетията, убедена и страстна защита на българското оперно творчество (не цялото, а това, което отговаря на пътя и на възприетата от държава и единомислещи естетика) заедно с конкретните декретивни мерки за популяризацията му в определени години; Фестивалът на оперното и балетно изкуство в Стара Загора, вече 40-годишен... Ще спра дотук. Убедена съм, че има и още подобни дела на юбиляря, които той, верен на себе си и на посвещенията си, не обича да споделя публично, не се знаят освен в спомена на приближените му, изписаните слова на Венелин Кръстев за опера и оперен театър. Към тях извън четирицифрения брой рецензии във всекидневния и специализирания печат, доклади, многобройни изказвания и абзаци в други негови трудове, принадлежи посветената само на националното ни оперно изкуство оперна трилогия (определението е на самия автор), която продължава започнатите преди години негови "Профили". Изчетох последните му засега книги ХI и ХII от тях: два свитъка от "В авангарда на оперното изкуство на ХХ век", които съдържат "есеистични студии" - определението е авторско - за Борис Христов, Елена Николай, Тодор Мазаров, Михаил Попов и Христо Бръмбаров и във втория свитък Надя Афеян, Димитър Узунов, Никола Николов, Стоян Попов и Юлия Винер; и "Сред световния певчески елит", книга ХII от "Профили" е, която съдържа есеистични студии за Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска и Анна Томова-Синтова. Изброените публикации заедно с поместените в Книга VI на "Профили" очерци за оперните хорове в България и с изброеното дотук дава представа за наистина мащабното опероведско присъствие на автора в българската култура още отпреди средата на миналия век. Автор с изградени позиции още при навлизането в тази проблематика, със знания и с добронамереност към певеца, с широк поглед към облика и постиженията на театрите от европейската професионална традиция.
Опитвам се да си дам сметка за сложността на проблемите, които Венелин Кръстев решава в опероведските си опуси и да откроя най-успешно решените според мен. Степенувам ги.
Умения конкретно, аргументирано и с точни изрази да характеризира най-вече гласовете и пеенето на българските оперни певци. С вода от десет кладенци (стига и до "Орфеевия ген", но после благоразумно се оттегля от подкрепата му), той анализира възможните и достъпни за перото му детайли в гласа на един певец, като се стреми да назове индивидуалното в тембъра, формата и обема му; разграничава особеностите на звукоизвличането при всеки поотделно; сочи грешки и преодоляването им през годините, като в повечето случаи прави това на основата на лични впечатления и спомени; прибягва до пространни съпоставки с наши и чужди, близки или далечни певци в подобен или различен репертоар; позовава се - изключително коректно и с благодарност - на отпечатани и ръкописни трудове и преценки от колеги българи и чужденци, като някъде характеризира накратко автора, другаде полемизира с него - особено високо цени познавачите в тази материя Стефан Тинтеров и Константин Карапетров; системно и със замах си помага с асоциации и аналогии с творци и творби от други изкуства - наши и чужди; среща се с повечето от певците и води дълги разговори с тях - предоставят му своя архив; широко ползва журналистика в различните й жанрове, особено интервюта. В трилогията Венелин Кръстев успява да дозира дори по страници и по подредба своите 15 избраници, които обществото възприема обикновено като съперници, вмъквайки уговорката, че не ги класира и че оставя "по" и "най" за импресариите и мениджърите. Ще дам примери: Михаил Попов до Христо Бръмбаров, Димитър Узунов до Никола Николов, Николай Гяуров до Никола Гюзелев, Гена Димитрова до Райна Кабаиванска, следвани от Анна Томова-Синтова, всичките със сходен обем на студиите. Като цяло текстът се възприема с интерес и без остра полемична реакция. Просто защото този учен разбира от пеене и гласове и умее да формулира това свое разбиране ясно, макар понякога с повечко думи.
На различни места в трилогията се срещат генерални обобщения за школи, стилове, традиции в пеенето. Ще приведа цитати без коментар, макар някои от тях да звучат полемично. Неизбежно е. В тази материя единомислието е непостижимо, всеки претендира за своя заслуга, особено вокалните педагози. От "В авангарда...": "Поначало понятието "българска певческа школа" (ако претенцията е за съпоставимост с признатите световни певчески школи) би трябвало да се редуцира в смисъл на "българска певческа традиция" или още по-точно в "българска оперно-изпълнителска традиция". (Защото) Националната певческа школа предполага обилно и оригинално национално оперно творчество, върху чието своеобразие се формират специфичните белези на оперно-изпълнителската школа. Такава оперна традиция имат италианците, руснаците, немците и французите." Още един цитат - вече от "Сред световния певчески елит": "Днес една от (школите) е на път да се наложи като доминираща (без да превръща в маргинални нито немската, нито руската, нито англо-американската) - това е италианската певческа школа (а може би е уместно да се нарече средиземноморска или южноевропейска, защото освен от италианци тя се представя и от испанци, българи, гърци, сърби, хървати, та дори от турци и албанци)." И трети, последен по темата цитат от същата книга: "Българската вокална традиция принадлежи към "една нетрадиционна театрална култура на Изтока."
Ето още от словесните приноси на юбиляря:
Преценки за степента на доближаване между авторски оригинал и интерпретация. В една трилогия само за върхове, за успелите българи в световен мащаб и разликите им в една и съща партия на едни и същи сцени със сходни в суперлативите си оценки - да намериш и очертаеш точния, индивидуалния принос на всеки поотделно се иска зрялост и майсторство от най-висок ранг. Венелин Кръстев несъмнено показва такова майсторство най-вече в руските и италианските роли от традицията на ХIХ век, в ред случаи и другаде. Анализите на Борис Годунов и Досифей, макар тук-там да ги сполетява греха "произвол на белетристичното" (израз на самия Кръстев), са най-доброто в последните му - засега - две книги. Цитат: "Корените на белкантото (при Досифей) не са нито във Вивалди и Скарлати, нито дори у Белини и Доницети. "Белкантото" на Досифей е в древните руски напеви на разколниците преди партесното (многогласното) акапелно пеене на патриарх Никон... Гюзелев знае силата си... има и великолепните образци на Борис Христов и Николай Гяуров (в Борис и Досифей)... (Но) Никола Гюзелев желае да се освободи от напрегнатите експресивни интонации на Борис и да пренесе своята музикална реч в друга плоскост, по-извисена... по-изцеляваща душите на страдащите... (Той) не е патетичен... На вокалното достолепие... отговаря достолепието в неговото поведение на сцената... Той сякаш възкресява библейското величие на духовните народни водачи... без самоизтъкване, без видими амбиции за водачество... (Музикалната реч на Досифей-Гюзелев) е блага... защото в старото руско "белканто" най-съществен компонент на благостта е тембърът на певеца... Не познавам друг бас, чиято вокално-темброва окраска да е така подкупваща и сърдечна, както тази на Гюзелев" (от "Сред световния певчески елит").
В авангарда на българския оперен театър от ХХ век - и във вашата памет, професор Кръстев, има поне още двайсетина имена, достойни да превърнат оперната ви трилогия в тетралогия. Напишете я. Макар да стане Книга ХIII.

Част от изданията на проф. Кръстев, посветени на операта
----------
Статията на известната музиковедка, написана по повод 90-годишния юбилей на проф. Кръстев въз основа на негови издания, посветени на оперното изкуство, публикуваме със съкращения