Убедите ли народа за избори, политиците са лесни

Фейсбук е живот, но животът не е фейсбук. Не само за повечето, но и за онези, които всеки ден сме в социалната мрежа. Който не схваща разликата между виртуалното и реалното, е осъден да обитава света на илюзиите. А когато се опита да го натрапи на другите, го чака неизбежното разочарование.
Ако се съди по реакциите във фейсбук, подкрепата за навлезлите във втория си месец антиправителствени протести е значителна. В това ни уверяват и социолозите. Само че, когато се стигне до гласуване, избирателите ги няма, както се случи съвсем наскоро на кметския вот във Варна. Уж две трети са против статуквото, пък излезе, че три четвърти са срещу промяната му. Което се доказа не със социологически сондажи или с броя на "лайкванията" във фейсбук, а с реалното неучастие в изборите. Впрочем, сходна беше картината и на проведения само преди два месеца предсрочен парламентарен вот.
Къде в такъв случай изчезва толкова категорично декларираната подкрепа? Тя не се изпарява, нито пък замръзва. Съществува си там някъде в главите на хората, но не е във вид, удобен за логаритмуване, ако си припомним този израз от часовете по математика. И целият майсторлък е да я приведеш тъкмо в такъв вид. Организаторите на сегашните протести очевидно не успяват. Те дори не разбират, че по-важно, а и далеч по-трудно, е не събарянето на правителството, а убеждаването на народа, че са нужни бързи нови избори. Ако масата избиратели станат реално, а не виртуално готови да отидат до урните, управляващите ще се озоват без пространство за лавиране. Съгласят ли се хората, политиците са по-лесни.
Само че това не се случва. И не защото протестиращите нямат канали за достъп до обществеността. Напротив, тяхното присъствие доминира не само в интернет, но и в традиционните медии. Която телевизия или радио да пуснеш, те са там. Онова, което виждаш и чуваш обаче, прилича по-скоро на художествена самодейност в различните й форми, отколкото на заявка за властта. Няма как да поведеш след себе си милионите, ако само искаш нови избори, но не казваш и дори не знаеш какво ще стане след това. Внушенията, че каквото и правителство да дойде ще бъде по-добро от сегашното, не само не са способни да мотивират и мобилизират, но и говорят за безпътица. Неслучайно протестът няма свой език и собствени послания, а се връща четвърт век назад - и с песните, и с лозунгите, и със скачането, че дори и с тикането напред на отдавна забравени физиономии. И ако е вярно, че властта се убива от медиите не с критика, а с прегръдка, това може да се окаже дваж по-вярно и за сегашните шествия по улиците и площадите. Защото, когато стоиш непрекъснато на екрана, а не можеш да формулираш теза дори за най-близкото бъдеще, старанието на една или друга телевизия не просто да те отрази, а и да ти помогне, се превръща в мечешка услуга. Хората ще тръгнат след теб не защото си пиеш кафето пред парламента или ровичкаш в лаптопа си, седнал върху жълтите павета, а ако си в състояние да предложиш не само конкретни, но и реални мерки за преодоляване на онова, срещу което негодуваш.
Социолозите, които регистрират подкрепа за протестите на две трети от обществеността, същевременно твърдят, че и в новия парламент ще влязат сегашните партии, с изключение може би само на една. Е, благодаря! Толкова усилия, за да се получи същото! Безплодна е безплатната омраза, а и онази, която може би не е безкористна. Пък и на политическия пазар няма друга стока, въпреки стотиците съществуващи партии. Вярно, предлагат се напоследък два нови проекта, но и двата десни. Което е тържество на абсурда в най-бедната страна на Европейския съюз. "Ресто! Не струва!", както би възкликнал поетът.
И докато протестът буксува, правителството трупа все повече точки. С реализацията на ангажиментите си показва, че има право, ако не да живее, поне да поживее. Разбира се, след първоначалния фалстарт този живот едва ли ще бъде щастлив. Защото у мнозина остана усещането, че са измамени, и оттук нататък всичко ще им се вижда черно, колкото и да е бяло. Ако хванеш партньорката си в изневяра, след това и "Мис Свят" да стане, няма кой знае колко да й се радваш. Ще трябва да се примириш и да съжителстваш някак си, както го правят милиони и може би милиарди по света. Все ще се намери в името на какво да го сториш. Или пък ще се опиташ да намериш нов обект на любовта си. А ако не успееш, което е най-вероятно при споменатия вече дефицит на пазара, ще си седиш на "тоя пусти кръстопът", наречен Орлов мост, и хората все така ще те заобикалят. Но не защото се страхуват от теб, а тъй като те съжаляват.