Копенхаген

Те са двама достолепни старци - винаги чисто облечени, винаги с вратовръзки и винаги се обръщат един към друг на “ви”. В махалата ги знаят като Доктора и Професора. Ровят в боклука и пълнят всеки своя чувал. Пълнят и си говорят следновогодишно:
- Как е, професоре? За пръв път се виждаме след Нова година, щото тези нови грипове, като те хванат, поне месец те държат в леглото. Слава богу, мина ми. Та, ето, още една година изпратихме. Каква беше тя за вас, професоре?
- Какво да ви кажа, докторе… Завърших си студията за фазотроните. Десет години работих върху нея, но я завърших! Колегите високо я оцениха! Дори ме поканиха на симпозиум в Копенхаген… Но не отидох… Отказах им…
Пауза, въпросителен поглед.
- Но защо, професоре? Канят ви в Копенхаген, а вие отказвате!
- Трябваше да пътувам на свои разноски… Хайде, аз от кашони, от празни бутилки ще събера пари за отиване и връщане… Но там - срещи с колеги, нали трябва поне по един чай да ги почерпя… Отказах… Обясних, че имам неотложни ангажименти тук… А то и така си беше, впрочем… Тук от ей онази кооперация се изнесе един… Митничар ли беше, престъпник ли, не разбрах, но напълни кофата за боклук, да не ви казвам с какво… То не бяха салами, то не бяха кашкавали, ама то не бяха полупълни бутилки вино.
Благодат! А аз ще ходя в Копенхаген! Ами вие, докторе? За вас каква беше годината?
- И за мен не беше лоша… Колегите от Медицинска академия ме поздравиха за рождения ден, не са ме забравили значи! Увеличиха ми пенсията с шест лева… И правителството не ме е забравило значи…
В този миг Професора сякаш ток го удари:
- Докторе! Бързо! Дойде колата! Ще вдигне оня контейнер там, а ние още не сме го преровили! Да не си изтървем късмета, докторе!…
Двамата хукват със ситни старчески подскоци. Завалява ситен софийски дъжд – ни дъжд, ни сняг… Противно време, така ти свива и смачква душата, че да ти се приплаче!