Шестнадесетте

"Те тръгнали в тъмно - шестнадесет смели момци, простили се с родното село... Загинали всички... То само луната на почетна стража била..." С тия стихове от "Балада за шестнадесетте" на Веселин Андреев да спрем за миг забързаното време, да застинем в минута мълчание. В село Кръстевич го направихме на 7 август - тогава се навършиха 70 години от гибелта им, но сега около светлата дата - 9 септември, ми се ще да напомня имената им, защото те "в младост и в сила цъфтели", изгоряха в антифашистката съпротива, която в т.нар. "25 свободни години" е сатанизирана, оклеветявана и поругавана, вместо да се гордеем с нея, както приляга на демократичните общества.
Да прочетем имената им като на вечерна проверка: Антон Николов Ликов (роден през 1926) от Голямо Конаре, Атанас Георгиев Паунов (1925) от Найден Герово, Велко Стоев Йончев (1925) от Кръстевич, Ганчо Петков Делов (1925) от Беловица, Димитър Костадинов Аргилашки (1925) от Голямо Конаре, Георги Стоянов Колчев (1903) от Беловица, Димитър Нешев Чумпов (1924) от Красново, Добри Тодоров Найденов (1925) от Беловица, Иван Стоянов Джукелов (1926) от Кръстевич, Илия Димитров Русинов (1926) от Кръстевич, Илия Тонов Клинков (1926) от Правище, Кунчо Цоков Футлеков  (1927) от Красново, Никола Николов Христов (1924) от Кръстевич, Савко Димитров Савков (1926) от Беловица, Стоян Ангелов Калайджиев (1926) от Кръстевич, Тодор Найденов Иванов (1902) от Беловица. Все момчета от пловдивските села, тръгнали да променят света, по на 18-19-20-21 години, един на 17, в кървавия полицейски списък са и баща и син - Тодор и Добри от Беловица. Този списък е един от многото на брой "жертвени клади" на антифашистката борба от месец август на 1944-а, за който поетът Давид Овадия ще напише: "Август, август.../с много кости/ е осеян твоят път."
Оня август, в който Багряновото правителство обявява война на народа си. Безумци, грохотът на танковете на Червената армия вече се "чува", а те препират да изтрепят партизаните до крак. Не били фашисти, а искаха да унищожат антифашисткото движение у нас - съюзника на Антихитлеристката коалиция. "Богдан" нарекли мащабната операция, започнала тогава в Централна Средна гора. Старите тук помнят как навсякъде по селищата и планината почернели от войска, жандармерия и полиция. Партизанската бригада "Георги Бенковски" се измъкнала невредима от обкръжението, бригада "Васил Левски" също, само втора чета "Странджата" от дружина "Стефан Караджа", която лагерувала на връх Кулата, трябвало да преодолее обсадата - срещу четата се насочили 21 пехотен полк, 3 артилерийски полк, жандармерия и полиция. На този масиран въоръжен натиск 47-те партизани, между които има и новодошли без оръжие, устояли и си пробили път. В сражението в Меде дере загинали деветима, седем партизани били заловени живи, петима от които били тутакси разстреляни. И не само това - отрязали главите им, насекли телата им, "ни младост, ни хубост ги спряла" - така ще ги намерят след време другарите им. Оставили двама - Велко от Кръстевич и Кунчо от Красново, да ги разпита командирът. Тях сетне ще ги изгорят живи. Но преди това "малчуганите" им изиграват такова представление, че събуждат толкова много злост, колкото човешката душа не може дори насила да побере. Обещават да им покажат землянките и складовете с руско оръжие и хранителни продукти. И ги повеждат към Кулата, в землянката там намират празна делва за сирене. Полковият командир и полицейските агенти са обнадеждени, че момчетата не говорят празни приказки и са на вярна следа. Но когато на следващия ден - 8 август 1944 г., двамата разкарали своите разследващи през урви диви, скали и оврази и ги "забили" в едно дере между Усойна и Пересатица, там посочили, че тук е "брегът на складовете", палачите разбрали, че са мамени.
Велко не издържал: "Все съм мислел, че сте глупави, но пък чак толкова, не вярвах." И тогава палачите се нахвърлили върху ремсистите - с ножове и саби, рязали крайниците им, изболи им очите, окачили ръцете им по буките. На Велко отрязали и езика, да млъкне! И ги полели с медицински спирт и още живи пламнали. Сега на Пересатица има паметник на Велко и Кунчо, който Алея на безсмъртието свързва със Столоватото краище, където пък е Паметникът на шестнадесетте, автор им е сръбският скулптор партизанин Джоко Радивоевич.
Връщам се към възпоминанието в с. Кръстевич, там ветераните Димитър Сираков и Стоян Ръков напомниха за подвига на шестнадесетте и зверската разправа с тях, а жените от певческото дружество им изпяха песен. Влезеш ли в народна песен, прекрачваш във вечността. Пее и рецитира и Стоянка, със сълзи в очите и присвито сърце -  брат й Стоян Калайджиев на 18 години остана в Алеята на безсмъртието... Там Луната винаги ще стои на почетна стража.