От Англия до България с автомобил през Европа

В днешно време малцина са тези, които се осмеляват да пътуват с возилата си по международните пътища. Къде къде по-лесно е да се лети със самолет и човек още същия ден след определени часове да пристигне в съответната държава. Това обаче го лишава от интересни наблюдения върху живота в дадената страна, както и от неочаквани срещи с интересни хора. Пътят от Великобритания до България от 3 часа със самолет се удължава до 3-4 денонощия, в зависимост от маршрута през Европа. Има шофьори, които с минимално спане и дълго уморително каране стигат до страната ни за два дни, но това определено не е за пътешествие на семейства с деца.
Тричленното ми семейство имаше резервации за ферибот от британското пристанище Дувър до френския град Дюнкерк. За натоварване чакаха най-различни военни машини от времето на Втората световна война - автомобили, джипове, мотори, възстановени от собствениците си. Те се връщаха от Кент, където е имало възстановка на битки от войната и са се събрали към 10 000 души. Фериботът беше пълен с младежи и дори девойки от Германия и Белгия във военни униформи, които нямаха оръжие, а кока-кола по джобовете на униформите си. Човек имаше чувството, че е попаднал във военен филм.
От малкия френски отрязък от Дюнкерк до белгийската граница и след това до Австрия няма никакво значение на коя магистрала сте. Вие сте в Европейския съюз и

Фериботът минава Ламанша

Шенген, където няма граници

В бензиностанция до Лиеж, който на фламандски е Люик, кафето е 70 евроцента, а кроасанът - 1,25. Първият къмпинг, където спираме, е в Аахен при влизане в Германия от Белгия, а вторият - в Дегендорф на Дунава малко преди да влезем в Австрия.
За една нощ на палатка в къмпинга в Дегендорф за семейство с дете се плаща 18 евро, а в Аахен - 15 евро. В Дегендорф към къмпинга има ресторант - градина точно до Дунава. Тук халбата студена и чудесна бира е скъпа... 2,65 евро. Баржи, натоварени с въглища минават покрай нас. Прекрасна е гледката към Дунава и още по-прекрасен - залезът. Пред караваните има чудесни цветя, явно градинарят на къмпинга работи с мерак. Обслужването в ресторанта-градина е много добро.  
Магистралите в Германия са безплатни. Няма ограничения за скоростта и в лявото платно често карат със 140 км в час, средното - със 120, а в дясното ТИР-овете движат с по 100. Ограниченията са главно около градовете. Никога не съм виждала повече ТИР-ове в живота си отколкото по немските аутобани. Кола до кола, камион до камион. По полетата наоколо зеленеят царевица и лозя. Германците по кафета и къмпинги са любезни, усмихнати и общителни. Разговорът ви, дори да не знаете немски, задължително приключва с "Алес гуте" - "Всичко добро" и "Чус" - "Чао". В кафе преди Нюрнберг кафето е 2,50 евро, а чипсът "Прингълс" е 3,80 евро. На много места за тоалетна на бензиностанциите се плаща по 50 евроцента.
Трети ден пътуваме в посока България. Следваме извивките на Дунава, често пресичаме реката. Австрия ни посреща с много живописни градчета сред планината, с интересни църквици. На една бензиностанция момче, което миеше предното стъкло, ни поздрави със "Здрасти".

Мариан от Златоград
 
заедно с приятелката си и още една родопчанка работят на бензиностанцията от няколко месеца. Живеят на квартири с още много българи в градчето St. Polsten и засега знаят съвсем малко немски. "Не че няма работа в Родопския край, но не можеш да се издържаш от нея", обяснява ми Мариан причините си за гурбета.
Влизаме в Унгария, отново без граница. Винетките до три дни са 7,50 евро. Има две неща, които определят пейзажа в цяла Европа - перките на ветрогенераторите и... "Макдоналдс". В Унгария освен царевицата се появява и слънчогледът. Личи си колко много чуждестранни инвестиции има в тази бивша страна от Източния блок. Освен германски като "Практикер", има и много английски вложения - на много места виждаме британските хипермаркети TESCO, както и веригата SPAR.
Знаехме, че има къмпинг в Сегед, но къде е? Срещнахме любезен унгарец, който без да знае дума английски, с жестове ни каза да караме след него и ни заведе до къмпинга на р. Тиса. 17.50 евро е цената за тримата. Къмпингът е построен на голяма територия, изграждан по социалистическо време. С много бунгала, строени в интересен архитектурен стил, върху колони като наколни жилища. Мивките в блока с душовете са старомодни. Тук не са се научили на западните трикове да слагат модерни мивки и душове, които текат само секунди и трябва да се натискат копчета непрекъснато, за да се поизмие човек. Но пък така не се хаби излишно вода. Къмпингът е с два плувни басейна и окосена трева. Но

тревата е бодлива, басейните непочистени

Намусени чистачки. На рецепцията говорят само немски, а надписите с малки изключения - само на унгарски. Нощта беше една от най-шумните - комбинация от мощна музика плюс шума от гонки с мотори след полунощ. Очевидно в бившите соцстрани контролът е занижен, на Запад шумът е невъзможен, полицията пристига веднага. На път за границата минахме през Мако, градче с много паметници, включително на Лайош Кошут. Тук южните нрави се чувстват все повече, продават сплитки чесън.
В Румъния се чувства още повече принадлежността към бившия соцдух. Намусените угрижени физиономии на хората ни следват още от Унгария. В Източна Европа хората не се усмихват, като ги погледнеш, а те гледат с подозрение, досада и навъсени лица. И тук като в България има позната картинка - инвестиции в нови магазини, а в същото време порутени къщи. Селата са като в България, а румънските баби със забрадките не са по-различни от българските си наборки. Интересното е, че по пътя имаше много огромни кръстове със и без Христос, явно да предпазват пътниците от произшествия. Drum bun! Приятно е да срещнеш пожеланието "Добър път". С европари от ИСПА и румънците са пооправили пътищата си, но и там си нямат магистрали, изключая малка отсечка около столицата си. Пътят за България минава през градове и селца, а не около градовете по околовръстни шосета. Много дълго време не се появяваше надпис за Калафат. Все едно не съществува такъв град и фериботна връзка, направо да се чуди човек. Помогна ни българин от Лондон, който често пътува с камиончето си с ферибота. Така и без табели, и без Калафат да се появява на екранчето на джипиеса, стигнахме до града, като карахме след нашенеца.  
Фериботната линия Видин-Калафат е в окаяно състояние. Разполага с голям и малък ферибот, а може би има още едни-два. Малкият, на който ни натовариха, събира 2-3 ТИР-а и 4-5 коли, а големият двойно повече. Чакате, докато се съберат достатъчно коли и камиони. Много е досадно чакането пред погледа на разни

митничари с цигарка и кобур на кръста

Цената за превоза ни плюс странна такса някаква излиза по-скъпа от фериботите на Ламанша, което е абсурд. Разликата е от земята до небето между качеството на фериботи, вместимостта им, обслужването и т.н. Нашият малък ферибот е ръждясал, сигурно превозва коли поне от 1976 г. Имате чувството, че колата ви ще изпадне в реката, няма някакви преградни стени. Стоите си в колата, няма условия за излизане, може да паднете в Дунава... На френските и английските фериботи по Ламанша митническата проверка минава бързо. Направили сте си предварителна резервация, на гишето веднага знаят кой сте, защото системата маркира номера на колата. Нима не може да се модернизира системата на фериботната връзка с Румъния? Все пак сме ХХI век. Вярно, че се строи вторият мост на Дунав, но докато се построи, фериботът съвсем не е излишен. А и за този мост се говори и работи от поне десет години. В наши дни мнозина, пътуващи към Западна Европа, предпочитат да плащат по сръбските магистрали, отколкото да платят за този демодиран ферибот от време оно.

(Следва в утрешния брой)