Стихотворения от Орфей Петков

ОРФЕЙ ПЕТКОВ е роден на 24 април 1953 г. в гр. Враца. Завършил е Минно-геоложкия университет в София. Защитил е дисертация в Москва - притежава научната и образователна степен "доктор". Член-кореспондент е на Международната академия по екология и безопасност на околната среда със седалище Санкт Петербург, член е на Съюза на учените в България. Автор е на повече от 50 научни публикации у нас и в чужбина. Има издадени петнадесет книги с поезия. През 2022 г. излезе биографичната му книга в проза "Животът, какъвто беше".

---

Моята улица

Завръщам се в града, във който раснах...

В небето светят същите звезди,

но улицата родна е безгласна...

Живота кой от нея изцеди?

Тя станала е друга - непозната...

Рожденият ми дом дори е друг - 

до портата не маха ми брезата,

със други хора правим комшулук...

Дъските са изгнили от стобора...

Тук нищо не е както бе преди...

Със времето могъл ли бих да споря?

На пейката и мама не седи...

--------------

Първият сняг

Дойде и тази зима първи сняг!

Земята той покри изнемощяла

от тук - до хоризонта видим чак - 

със свойта черга пухкава и бяла...

От тази дивна прелест възхитен

във себе си усетих хладна тръпка - 

дори такъв красив и снежен ден

към края ми отмерена е стъпка...

Все тъй ще идва този зъл рояк,

повикан от сибирски вятър леден!

И аз си знам, че някой първи сняг

за мене ще остане и последен...

--------------

Българийо

Моя мъничка родино - светъл ек от песен 

                                 птича,

бистро изворче, дъбрава, пищен блясък 

                            на зората - 

аз пред теб с респект, любима, и с 

                  достойнство коленича,

но каквото и да кажа - все не стигат ми

                              словата...

Земьо родна, земьо свидна, в тъжни мисли 

                             щом посърна 

теб съзирам - връх висок си, скреж си, 

                    който слънце плиска,

ти си мама в есента й - де е днес, да я 

                             прегърна? - 

ти си надпис: "Те умряха...", и си кръст 

                          на обелиска...

Мараня си - над поляни, над дома ми - 

                           дим си рехав,

на гората - ти шумът си, на потоците - 

                              наклона... 

Всичко свято си и мило! Ти си гордост 

                                и утеха,

за молитва - ти олтар си, и за изповед -

                                икона...