Шри Ланка - Свещената земя

Да пътуваш към Шри Ланка от България, а и от която и да е друга точка на земята, е винаги приключение. Но тази година, след кървавия католически Великден (на 21 април вследствие на няколко атентата загинаха над 300 души, а над 500 бяха ранени), си бе и проява на смелост: когато всички се отказват - да преодолееш страха и да отидеш там, защото животът винаги е по-силен от смъртта; когато другите се спотайват - да кажеш: "Не на насилието и безумствата!", макар и по тоя мълчалив, простичък начин, подкрепяйки изпадналия в беда, защото Шри Ланка е островна държава и разчита на туризма. А тъкмо туристите тази година се отказаха да летуват там. Бе покъртително до сълзи, когато многобройната група българи, тръгнала да търси земния рай в девствените светове на Шри Ланка, чухме приветствените думи на един от екскурзоводите: "Благодаря, че дойдохте в нашата страна! Благодаря, че храните моето семейство!". Как да не се почувстваш, докоснат от тези думи, някак специален! 

Само след ден-два щяхме да разберем, че тук хората благодарят с лъчезарни лица за най-малкото, което получават. Дори само ако събереш длани пред гърдите си и кажеш "Аюбован!", което ще рече "Да живееш дълго!" Но и ако само доближиш дланите си, лицата на шриланкийците се озаряват в сърдечна усмивка, защото сърцата им знаят какво пожелаваш, макар и да не го изричаш. Толкова невинност и чистота струи от тях. От всички. Но особено от децата. 

Шри Ланка... 

В буквален превод ще рече Свещена земя. 

Наричат я как ли не - Тапробана, Дхармадвипа, Серендиб, Сейлау и Цейлон. 

И още - Благословена земя.

И още - Страната на Буда (Буда е идвал тук три пъти, като там, където е проповядвал, са построени храмове, а когато земният му път свършва и будизмът в Индия е отеснен от индуизма, Шри Ланка става център на неговото учение; тук са пренесени много от свещените будистки реликви: части от дрехите на Буда, зъбът на Буда и др., които се съхраняват до наши дни).

И още - Страната на слоновете. И Страната на лунния камък. Царството на чая (цейлонският чай е всеизвестен, нали). И Царството на подправките. Но и Островът на градините. 

И още - Сълзата на Индия (наистина прилича на сълза, откъснала се от крайчеца на Индийския субконтинент и застинала насред океана). Но и Перлата на Индия. За Марко Поло е най-красивият сред островите на света. 

И още - Земният рай. Според предания тук за първи път стъпва Адам, прогоненият от Рая първочовек. Стъпката му още личи върху камък на един от планинските върхове, наречен в негова чест Адамов връх (индуистите я почитат и като стъпката на Вишну, а будистите - и като стъпката на Буда). Тоест мястото е свещено за всички вероизповедания. 

И още, но само за мен, Шри Ланка е Страната на сърцето. И Страната на невинността. Родината на Пасан Кодикара, поет, белетрист и преводач, мой добър приятел от Литературния институт "А. М. Горки" в Москва, починал без време през 2015 г. по необяснима за лекарите причина. Гледах Шри Ланка и през неговите очи и все имах чувството, че е някъде наблизо. 

Хубаво е да гледаш Шри Ланка през очи, които я обичат - така тя ти става скъпа, дори без да се питаш защо.

Официалното й название в наше време е Демократична социалистическа република Шри Ланка. Образованието и здравеопазването в нея са все още безплатни. Системата на обучение поощрява можещите и ученолюбивите. Бе приятно да срещаш деца с искрящи очи и усмивки, в снежнобели ризки и тъмносини панталони и поли - официалната им униформа. Как въобще постигаха този възхитителен снежнобял цвят на ризките и как той оставаше през целия ден възхитително снежнобял - неизвестно. 

Лесно е да се научи днес, стига да поискаш, че тук живеят различни етноси: синхали (74 процента), тамили (12,6 процента), тамило-индийци (5,5 процента), маври (7,1 процента), малайци, "бюргери" (граждани с европейски корени) и какви ли не още. 

Страната на простите неща, в която хората въпреки всичко (бедствия, катаклизми, атентати, войни) живеят. По законите на природата. И на сърцето...

Будизмът в Страната на Буда...

Статуи на седящия, изправения и лежащия Буда, на Буда под дървото Бодхи щяха да ни съпътстват навсякъде в нашето пътешествие из острова: в храмове, ступи (специални конусовидни постройки, живописани със сцени от живота на Буда, които символизират просветлението на Буда и в които се съхраняват свещени реликви) и просто край пътя. Защото тук Буда е не само в храмовете, а навсякъде. И будизмът не е религия, а начин на живот, на вдишване и издишване. Будизмът с петте му забрани: не убивай, не лъжи, не кради, не пожелавай, не употребявай опиати; и с трите му добродетели - състрадание, доброта и осъзнаване, в противовес на трите злини - алчност, омраза и невежество... 

Колко еднакви са простичките, необходими на човека правила за живота. Навсякъде. И винаги.

Будистките монаси в Шри Ланка са свързани с определени храмове и са изцяло отдадени на духовната дейност. Те нямат грижа за хляба. Храната им в различно време осигуряват различни семейства. Хранят се основно с ориз, а към него - и плодове. Не пият алкохол. Не пушат. Не се женят.

Има и странстващи монаси. Те също нямат грижа за това какво ще хапнат по пътя. Хората оставят храна пред домовете си за тях. И никой странник не изяжда храната докрай, за да остане за следващия странник. Поклонническата вълна към свещените места от север на юг и обратно не стихва тук през цялата година.

В пространството на храма, което впрочем включва много по-голяма площ от една сграда или ансамбъл от сгради, монасите, богомолците и посетителите туристи ходят боси. Това правило се спазва стриктно във всеки храм. Без изключение. Който не е бос, съвсем учтиво бива помолен да се събуе или да напусне. Никой не се противи. 

Така е тук. Вярата е безизкусна, истинска. На почит. Никой не си позволява в храмовете богохулия, своеволия, безчинства. Снимки с гръб към Буда не се правят.

Тихо е и е умиротворно. 

Игуана на пътя...

В Шри Ланка хората обичат и уважават живота. Във всичките му форми и въплъщения. 

Докато пътуваме, автобусът внезапно спря. Насред полето. Ни напред, ни назад. Секна потокът от коли и в другата посока. 

А то какво било? Някаква игуана пресичаше шосето и движението замръзна. Никой не забибипка, не потегли с мръсна газ, не заръкомаха, не завика, не затропа с крак, не зараздава юмруци, не занервничи. Всички спокойно изчакаха игуаната да пресече пътя и да потъне в храсталака. И тогава тръгнаха... бавно, спокойно, без да бързат, защото нямаше закъде да бързат. Дали защото островът е малък, два пъти по-малък по територия от нашата България, и нищо нямаше да им избяга? Или заради нещо много по-голямо, извън представите на хора като нас, които все бързат и все закъсняват, повлечени от ритъма на живота, без да долавят тихите повеи, глъбинните пулсации на съществуването без време, истинното съществуване, разкъсващо от време на време прозрачната обвивка, призрачното було на този свят, реално за простосърдечните хора като шриланкийците.

Тук по принцип правила за движение няма, но скоростта и в населено, и в извън населено място е най-много 30-40 километра в час. Тук хората едва ли подозират, че има катастрофи по пътищата, драми, екшъни и каквото там. Може би затова на два пъти по-малката си територия шриланкийците са три пъти повече от нас по население - над 21 милиона. И не само затова, разбира се. Но и затова.

(Следва продължение.)