Ни пъдпъдък да пропее, ни гривяк да загука...

Отново е есен.
Минали са първите ловни трепети, свързани с откриването на поредния ловен сезон.
Информацията от приятели и колеги от различни краища сочи лоша тенденция - дивечът намалява, променят се пътищата на неговата миграция, изглежда и климатичните промени, толкова оспорвани и коментирани, са истина.
С идването през пролетта след прелета, птици се намират по полето, след това само чудо сякаш може да ги задържи. Ако се случи сухо и горещо лято, с него се оправдава нямането. Ако е дъждовно и променливо времето, то е, което им пречи нормално да се размножават, да отглеждат потомство - две.
Сякаш им е за първи път, ловците все се лъжат.
- Абе, търсих ги по по-високото, че нали много валя, та мислех да са се вдигнали нагоре, на по-сухичко. Ама и там ги няма.
Друг подхване друга песен.
- Виж, тръгнах по ония ниви, нали ги знаеш, все край реката, Палакарията. Ама то не е като някога. На места садено, как да им газиш на хората нивата. На други места само го преровили и оставили да буреняса. Нали така им дават субсидии, като снимат отгоре! И да има дивеч, ни човек, ни куче го изкарва. Ама не се чува ни пъдпъдък да пропее, ни гривяк да загука.
Е-е-е-е, какво беше преди години!
Трети се оплакват от съвременните методи при обработка на земята от стопаните.
-    Ами къде да се дянат пилетата. Изорат, засеят и нахвърлят препаратите. Тревичка не се намира в редовете, семенце не капва. Като минат комбайните, всичко помитат, та и от тях нищо не остава. А изоставените ниви чет нямат. Там пък само си трошим краката, а то треволяк до пояс. Пъдпъдъци ни се видят, ни се чуят. Като ожънат и току тръкнат кибрита на стърнищата. Как да остане дивеч, поколение да отгледа или храна да намери?
След тези мнения през тази седмица сме в обратната посока.
Хани е осигурил бележките по негова си линия. От години си другарува с хората там, канят се взаимно я на лов, я на гости, та той ще ме води.
Изсипваме се от колите на разсъмване.
Следва протоколното - вписване в бележките на датата на излета, ловното поле, после ще впишем дивеч. Ако намерим.
Тръгваме във верига.
Разчитаме на двете кучета - Рик и Дара.
Първото доказан в качествата си пойнтер, но вече 12-годишен, което му дава основание да се държи по изтежко, да подбира посоките, а при първите по-прежурящи лъчи на слънцето, някъде вдигнало се на педя над хоризонта с цялото си същество, показва, че предпочита сенките и канчето със студена вода.
Дара пък е нова надежда.
Идва от елитен развъдник, малко над двегодишна, свикнала с кучета и хора. Взех я преди месец, та имам известни притеснения с послушанието. Вкъщи малко я посрещнаха на нож.
За жената ясно - второ куче знае как се гледа.
Дъщерята пък си е влюбена в Рик, нейното куче. Вярно е, че от кучилото, наше си производство, Диана избра сама палето, превърнало се после в големия и обичан другар.
А и той с всичко си го заслужава.
Как ли не, след като малката му стопанка пък е кръстена с това звучно име именно заради ловната традиция, което позволява все да пита:
- Няма ли да имам имен ден, като откривате лова?
Така, със закачки, спомени и мисли си вървим по Златушкото поле.
Времето е повече от прекрасно.
На запад и юг се е ширнало едно поле, работено, но вече прибрано. Стърнището облизано, подредено, дори и бос да тръгнеш, върви. На места е поостанала пшеница, малки нивички с ръж, ечемик, които старателно избикаляме по края. Привикваме и кучетата.
Съмненията ми около Дара се разсейват.
Млада, енергична, тя снове пред ловците и проверява навсякъде. Спира, поглежда към нас, после към голямото куче и тръгва отново.
С общи усилия вдигнахме няколко пъдпъдъка.
Естествено, отстреляните се оказват по-малко, но това дава основание за нови, незлобливи закачки и снимки.
Макар под ивицата на гората да се вижда слънчоглед, гълъбови птици не минават с изключение на една гургулица, която става личен трофей на Хани.
Под нас се стеле дим. Предните дни пламнал пожар, поопърлил гората, но хората се притекли на помощ. Местните ловци, както винаги, били сред първите. Защо, ще разберем по-късно.
С вдигане на слънцето се ориентираме към колите. И друг път сме идвали насам, та предлагам да слезем към царевичния масив, покрай който знам, че минава река с чиста вода. Хем е по-прохладно, хем кучетата ще се понапият и окъпят на воля. Но едва тръгнали, една кола се изкачва пред нас отдолу и също завива към царевицата. Виждам, че от нея изскача набит мъж, облечен с ловни дрехи, но без пушка. Засенчва с длан очи и се взира към нас. Като доближаваме, най-напред виждам, че се здрависват с Хани, избързал напред. Едва след това различавам местния председател, с когото и аз се познавам. Разменяме традиционните поздрави:
- Наслука, момчета, намерихте ли ги.
Показваме слуката. Скромна, но сме повече от доволни. Изживели сме поредното чудо - да срещнеш утрото сред природата, да разкършиш плещи, да вдъхнеш с пълни гърди мирис на свежо, зелено, косено, да се вслушваш в кънтенето на тишината наоколо. Да си се взирал до болка в изплуващия диск на слънцето, а като го изпратиш нагоре, да подложиш себе си на благодатта му, докато крачиш по полето.
- Наслука, шефе! Ти не излиза ли?
- Не, моята работа е да проверя групите, организацията, а насам наминах и вас да видя, а и дивечовите ниви.
- Какви ниви?                                            
- Е това, всичкото - сочи председателят.
- Сериозно, че то това мислех, че сте възстановили АПК-то.
- А не, наше си е, на дружината.
- Абе що не ми ги разкажеш тия работи, за вашата дружинка някъде на сянка?
- Ами добре, карайте след мене към кметството. Там ни е и канцеларията на Сдружението, има маси, столове. Чешмата със студена вода е край пътя.
Речено - сторено.
Изсипваме се от колите вече на поляната пред кметството. Владо, така се казва председателят, с гордост ни показва канцеларията, говори за ремонта, който са направили със собствени средства и ръце. Дори на стената се намира украса - картини, снимки, ловен календар и доста подробна карта на ловното поле и ловищата.
- Тук учим младите и гостите. Преди да тръгнат с нас, да им е ясно кой докъде е, къде са ни границите, та да не се бъркаме с колегите.
- Хайде сега разказвай - настоявам нетърпеливо.
- Казвам се Владимир Иванов Пантов, роден 1953 г., председател на ЛРС "Златуша- Делян"- изстрелва председателят.
Едва сдържам смеха си. Много по войнишки му се получи на домакина. Ще да е ходил войник, което съмнение той бърза да разсее енергично. Това ще проличи и после, когато си правим снимки навън. В неговите отрудени ръце пушката вече не е ловна, а бойна карабина.
С такива мъже се е пазила винаги, и ако трябва пак ще се пази България, мисля си. Защо ли лишихме по-младите от правото да бъдат обучени и те за това? Имам мнение, разбира се, ама се насилвам да не мисля по тези въпроси, защото ще ме избие на политика. А ловът има и това качество - да ни откъсне от всекидневието, от сивото и скучното, от тежките мисли. Защо точно днес да си развалям рахатлъка.
Всъщност и в ловните организации проникна политическото. Някои вероятно си мислят, че като се нацвъкат с уредени избори, точно като в партиите и Народното събрание, по върховете на разните организации, лесно ще овладеят хората и ще ги отведат целокупно, където си искат.
Да, ама не са познали!
Където и да членува, българският ловец си има верен аршин. Прави каквото прави, ако едната организация е за критика и не му харесва, току накриви капа към другата. Като види, че и там е същото, че и по-лошо, току свърне към първата си любов.
Така де, все пак е нещо, което зрели и умни, отговорни за Млада България скоро след Освобождението са създали. И го има над 120 години вече. Дори съм чувал да се говори от разбиращи хора, че в много европейски страни са заимствали от нашите ловци доста работи.
- Добре, а как сте с организацията тук - обръщам се към Владимир Пантов. Къде членувате?
- Ами при нас членуват 95 души само ловци. Сред тях имаме и четири жени. Що се отнася до членството, иска ли питане, ние сме консервативни. Нашата си организация е една - СЛРБ. Няма да я делим. Имаме ловна площ 4200 хектара. Царевицата, която видяхте е 60 декара, имаме 10 декара слънчоглед. Всичкото си го работим със собствени средства и техника, като събираме и съхраняваме за подхранване на дивеча зимата едната част, а другата оставяме на полето.  Освен на местния дивеч, разчитаме и на прелетния, но сами виждате как е, затова и си пожелаваме "На слука!", нали? Редовно разселваме яребици, като сме взели решение на Общото събрание да ги пазим и не ловуваме на тях. Пуснахме 100 фазанчета. Опитахме и с кеклик, но трудно се задържа, мястото не е подходящо. Поддържаме 7 хранилки за едрия дивеч, 5 калища. Редовно разнасяме каменна сол, горено масло - да се чистят животните от кърлежи и така да се завъртат в района. За всичко сме избрали на събранията по трима отговорници, които се отчитат пред нас. На местността Бракьовец си построихме заслон, видяхте го. Там откриваме и закриваме сезона, там се събираме и по други поводи - рождени, именни дни. А така неусетно и планираната работа по-лесно се върши. Построихме си печка със скара, чешмата каптирахме и иззидахме. Вместо да чакаме откриването на лова, при нас стана традиция на заслона да правим местен събор последната събота на юни. Стичат се хора отвсякъде, ловци, семейства, граждани, гости. Последният път държаха оркестъра да свири до четири часа сутринта, смее се Владо.
- Как сте с едрия дивеч?
- Ами сърни и прасета си имаме. Срещаме и приплоди, следи виждаме. През сезона по сърни не се стреля, пазим ги. Миналата година имаме отстреляни 23 диви прасета. По-миналата бяхме с повече.
- Хищниците при вас проблем ли са?
- Разбира се, - настръхва Владо. Освен традиционните лисици вече се появиха и чакали. Имаме избрани ловци за противодействие срещу тях, имаме предвидени от нас лични стимули, но за това трябва повече да се погрижи държавата. Иначе повече хищници отстрелваме при гонките, а не при нарочни хайки. Нарастването на броя им свързваме и с това, че някога имаше граничен отряд и стрелбище, които ги плашеха. Много или малко, но имаме стървилища  за хищниците и определени ловци с нетърпение чакат на тях. Младият ловец Георги Минчев вече направи 20 чакала.
- Приемате ли и млади ловци?
- Ами общо вече са 15. От тях 3 приехме през 2017 г., други трима предната 2016.
- А старите?
-Моят баща, Иван Пантов, е на 89 години, ама още му трепка сърцето, като види пушка. Той също е бил председател на дружината. Стария Георги Минчев е тръгнал тук на лов от 1937 г. Асен Кръстев от Делян е вече на 75 години, 42 от които е ловец. Аз съм ловец от 1977 година.
- Ами при толкова дивеч и имущество с бракониерството как сте, с кражбите?
- Виж, в това отношение сме доста по-добре от други колеги. В последните 10 години нямаме констатирано бракониерство. При нас хората се познават, полето ни е видно отвсякъде и лесно се контролира. Няма как някой на пристъпи без да мине през селата, а там хората са будни, веднага съобщават. Освен, че поддържаме вътрешните пътища, ние и ги познаваме добре като местни. Имаме непрекъсната връзка помежду си и организация. Взаимодействаме и си помагаме с МВР и Горското в Сливница. За това и на пожара излязохме бързо и организирано, за което одеве споменах.
- Като си толкова години наследствен ловец, какви са ти пушките?
- А-а-а, обикновени. Не си давам за нищо първата пушка - Иж-12, 12-ти калибър. За едрия дивеч си взех българска карабина "Мазалат".
- А кучетата, как си с тях?
- Винаги съм имал. Като взех билета, ловец от Делян ми подари първия английски сетер. Много добър ловец стана той, а аз покрай него. Имал съм и други кучета.
- За теб ловът е почти професия. Имаш дълъг опит, ама разкажи за някой твой случай.
- Ами имах среща с едно диво прасе. Изкараха ми кучетата глигана, прицелвам се аз и стрелям, и той падна. Както после се разбра, повече от 150 кг. Пристъпвам към него гордо и той като скочи повторно, право срещу мен. Добре, че отскочих, но въпреки това ме подпря леко. Но едно от кучетата беше разпорено. Пушката остана заредена в ръцете ми, та стрелях повторно и опасността свърши. Оттогава винаги имам едно наум с паднало животно.
- А кой лов предпочиташ повече.
- Ами виж, за това отговор нямам. И сега излизам на дребен дивеч, влече ме, интересно ми е, макар повече да си гледам работата по организацията. Виж, зимата с удоволствие излизам и на едър лов, на хищници. Може да се каже, че нямам специални предпочитания.
След още малко приказки се наканваме да тръгнем. Вече в колите се обръщаме да помахаме на Владо Пантов.
И той ни маха.
От мястото, където преди малко стоеше за снимка.
И макар без пушка, виждам как стои на пост пред Негово Величество Дивеча.