"Незабвен учител"

"Незабвен учител" на дейците след него го нарича самият Христо Ботев. Този кристално чист патриот, революционер-демократ, интернационалист и енциклопедист завеща на поколенията безпределна любов към народ и отечество. Той пожертва всичко, като посвети целия си живот и дейност в името на свободата, създаде и обедини плеяда знайни и незнайни революционери последователи, довели делото му до апогея на българската национална революция - сложното и героично Априлско въстание - прелюдия към Освобождението.
Този "незабвен учител" е Георги Стойков Раковски (известен още и като Георги Сава Раковски), а тази година се навършват 190 години от рождението му. Той пръв прозря назрелите условия в земите български за извършване на организирана революция, която да доведе до политическо освобождение на българския народ от османския деспотизъм и до унищожаване на феодално спахийската система, спрели икономическото и културното развитие на България с векове. В епохата на великото Българско възраждане, той пръв достига до извода, че само с просветна, читалищна културна дейност и създаване на самостоятелна българска църква не може да се достигне до реализация на главната политическа цел. Раковски става идеолог, стратег, организатор и водач на националноосвободителното движение.
    Георги Стойков Раковски (с истинско име Съби Стойков Попович) е роден на 2 април в Котел в будно родолюбиво и борческо семейство. Негов вуйчо е Георги Мамарчев - прославеният български капитан на руска служба и първи български кмет - уравител на освободения град Силистра (1829-1835) по силата на Одринското примирие при поредната (осма) Руско-туска война (1812-1829г). Раковски учи в Котел, Карлово и Цариград.
За да се предпази от преследване като участник в подготовката на бунта в Браила срещу османските потисници през 1842 г., Раковски приема името на вуйчо си Георги, включва се в борбите за независима българска църква през 40-те години на ХIХ век. Като преводач в турската главна квартира в Шумен по време на Кримската война събира сведения в полза на руската армия, формира революционна организация "Тайно общество", прави опит да организира въстание в Българско и е разкрит. Когато научава, че руските войски са преминали Дунава, той събира малка чета от 12 души, с която е действал няколко месеца в Котленския балкан. Преследван от турците, той не успява да се свърже с русите при Силистра и научава, че те се изтеглят. Това го принуждава да  разпусне четата в района на Русе, напуска България и повече до края на живота си не се връща. 100 години по-късно е намерена сабята му в русенското Ново село, зазидана в една стара къща. 
 Раковски и неговите съратници, старите войводи Филип Тотьо, Панайот Хитов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър и др., остават верни на четническата тактика. Трябвало е да дойде Левски, за да разбере още по време на Втората белградска легия, че четническата тактика е изиграла историческата си роля и да разработи новата революционна тактика, за да продължи делото на Раковски чрез създаване на вътрешна революционна организация в българските земи.
Раковски организира Първа българска легия (1861-1862 г.) с цел подготовка на бъдещите военни ръководители на въстанието. На базата на натрупания опит в борбата Раковски създава "Привременен закон за народните горски чети за 1867-то лето", който представлява своеобразно ръководство за новосъздаващите се български въоръжени сили. Неуморимият родолюбец получава признанието на своите съвременници и на потомстватта не само като идеолог и стратег на българската национална революция, но и като опитен вдъхновен и самоотвержен "военен мъж", както е отбелязано през 1868 г. във вестник "Дунавска зора".
Като журналист и книжовник Раковски оставя богато наследство. Издава "Българска дневница" (1856) в Нови сад, написва книгите "Восточен въпрос, "Иступлений дервиш", "Глас едного  болгарина", "Няколко речи о Асеня Первому" и др. Подготвя в. "Дунавски лебед", който издава през 1860-1861 г., след като се премества в Белград. В този вестник отпечатва своя "План за освобождение на България". С "Бъдъщност" и "Бранител", издавани по късно в Букурещ, той продължава упорито да пропагандира революционната борба като единствен и прав път в борбата за политическо освобождение. Г. С. Раковски е автор на поемата "Горски пътник" (1857) и "Предвестник горского пътника" (1856), "Показалец"(1859), "Кратко разсъждение" (1860), "Българский изповеден въпрос" (1864),  "Българските хайдути" (1867) и др.
Навсякъде където се намира, на всички фронтове, той се старае да воюва с перо и меч. Г. С. Раковски умира от туберкулоза в една вила на родолюбиви българи край Букурещ на 9 октомври 1867 г. По-късно костите му са пренесени туржествено в София и поставени в хранилището на църквата "Св. Неделя". След атентата през 1925 г. тяхната съдба не е известна.