Като светлина ще потъна...

Преди година, в нощта на 14 срещу 15 май 2019 г., Велин Георгиев внезапно напусна този свят. Поет, прозаик, литературен критик, публицист. Създател и художествен ръководител на Националния литературен салон "Старинният файтон". Човек с голямо сърце и с отворени за красивото и доброто очи. Поезията за него бе живот, а животът - поезия, колкото и трудно да живееше, особено през последните си години. Той дишаше поезия. Хранеше се с поезия. Бълнуваше поезия. Беше поезия. Докрая. Не съм срещала друг човек като него, който да пропада в такива бездни, отдето излизане няма, но въпреки невъзможността - да излиза от бездната. Но той излизаше. Излизаше, дори само защото се хващаше за тънката, златната нишчица на поезията или на някой стих, мотив, сепващ образ. Радваше се на новороденото като дете. Усмихваше се. И продължаваше напред.

На 12 май 2019 г., само два дни преди да си отиде, написа "Светлинен сонет":

Не се захласвай по вчерашен текст,

остави го на читателя, ти нов пиши.

Вече нямаш грижа ни със секса, ни със екса.

Остави тази работа на комшията.

Днес ти беше на гости една от трите

дъщери - макар и след Великден,

все пак бе един хубав миг, де,

то си е нещо като домашен паневритъм.

В мене всъщност живее един дъновист.

Небесата са моето дъно.

Щом на един слънчев лъч съм увиснал,

като светлина ще потъна...

За да завърша все пак сонета,

вземам слънцето за бакшиш монета.

Подарил го е на дъщеря си Бойка Велинова, за която и пред която явно го е написал. Нещо като импровизация. Но каква!... А после си направили селфи. Ей така. И дъщеря му казала, че ще пусне и стихотворението, и снимката във Фейсбук. А той предложил да напише над тях "ВРЕМЕ ЗА ЗАЕДНО...".

Има време за заедно. И време - за поотделно. Допреди година бе време за заедно с Велин Георгиев. Сега е време за поотделно, макар и заедно. Защото, макар да го няма, го носим в сърцата си, в мислите си, в спомените си, в словата си. Защото с нас и до нас са многобройните му книги с вулканична поезия, разтърсваща проза, проникновени литературнокритически фрагменти и статии. Защото с нас и до нас е безсмъртният му дух.

* * *

За първи път чух за него през 1993 г., след като се бях запознала със съпругата му Снежана Пейчева, главен редактор на сп. "Болгарская русистика". Първото, което тогава научих за този жилав човек Велин Георгиев, прозвуча като легенда: преди 1989 г. бил недолюбван от властта заради "Чужда кръв" и други подобни му стихотворения, бил дръпнат спрямо колегите си, които се страхували от него заради проблемите му с властта, изоставал от тях по издаване на книги и трупане на слава, скитал се немил-недраг из отечеството, за да припечелва - на парче - хляба си като журналист на свободна практика; все искал да стане член на партията, а си оставал безпартиен, защото не го искали там, но пък веднага след 1989 г. сбъднал желанието си (ще рече, че мечтата му за социална и всякаква друга справедливост е била истинска, а не насилена!). 

Мнозина се питат: "Но защо? Могъл е да мине и без това". Но не! Велин Георгиев не е могъл да мине. Всички други са могли. Но не и той. Той не знаеше какво е, изневерил на себе си, да си на гребена на вълната или бурмичка от колектива. И преди, и след 10 ноември 1989 г. 

Много по-късно научих подробности за историята с неговото стихотворение "Чужда кръв" (1963), което всъщност е преобърнало с краката нагоре живота му. Научих я от книгата му "Видовден" (2001), в която - десетилетие, че и повече след промените, Велин Георгиев се бе решил да отвори най-сетне приказка за онези времена и за своите патила. Но без обида на никого. Без крива дума. 

* * *

Необходимо е да се подчертае...

В самото начало на 90-те години Велин Георгиев спокойно можеше да използва патилата си и, нагаждайки се към новата обществено-политическа и литературна конюнктура, да направи блестяща политическа, литературна и всякаква друга кариера. Но не пожела. Не бе петимен нито за лесни пари, нито за лесна слава. Просто не му трябваха. Дори не му минаваше през ум да се пъчи с някогашни несрети, да се изкарва дисидент или бунтар, макар че можеше да го направи с право. Остана верен на себе си, на принципите си, на идеала, в който вярваше безрезервно. Такъв беше той - верен докрай. И докрая.

Знаеше, че да се посветиш на литературата означава единствено да се трудиш - работа, работа и пак работа. И непрекъснато работеше. Ветрове на промяната не прекършиха волята му, нито новите велможи на деня успяха да го съблазнят с нещо. Той се опря на себе си. На морала в себе си. И просто наблюдаваше случващото се, подмяната на ценностите, водовъртежите и световъртежите на новото време, като оставяше своите свидетелства за тях. По писанията му бъдещите хора ще разпознават истинното от лъжовното, вечното от преходното, моралното от безморалното за всяко време. В есето "Видовден за страхливеца" например той, както никой друг дотогава, в десетина само изречения даде сгъстена и абсолютна точна характеристика на епохата на прехода: 

"Следя с интерес трусовете в литературните пластове, разместванията на авторите - едни потъват, други излизат на бял свят, върховете стават дъна на нещо, доловете се превръщат във върхове. И се потвърждава правилото, че времената се менят и престъпленията стават заслуги, а заслугите - престъпления. Наблюдавам с любопитство и смут в душата лавината на отрицанието и съзирам новата конюнктура, новите матрици на мислене. Уж отхвърлихме едни догми и натрошихме политическия гръбнак на литературата, а някак неусетно влизаме от една килия в друга. И въпреки това - не ме е страх. Защото най-страшното, което ни беше отредила съдбата, мина. И слава Богу. Та сега ли да се плаша. Не ме е еня от мимолетната конюнктура, която пренарежда талантите, прави нови христоматии и литературни речници за своите копелета." 

* * *

През 1994 г. Снежана Пейчева ме покани на гости и така започна нашето четвъртвековно лично, семейно и творческо приятелство с нея и Велин. Поетът полагаше основите на Националния литературен салон "Старинният файтон" - също нетипично за онова бурно и неласкаво към българската литература време. За всеобща изненада Файтонът бе открит и се помещаваше не къде да е, а в къщата-музей "Димитър Благоев - Дядото" в столицата. И това място никак не бе случайно. Поетът и тогавашният директор на музея Руско Русев просто искаха да върнат интереса към основоположника на организираното социалистическо движение у нас, когато той вече също не бе на мода. Мнозина се питаха тогава: "За какво му бе да създава такъв салон тъкмо сега?", защото бе от ясно по-ясно, че литературата е набутана в ъгъла и на никого не му е до нея, най-малко на държавата. Но той... той искаше думата... Или както споделя пред Савка Чолакова в интервю за в. "Над 55" през 2012 г.:

"Цели десетилетия бях в зоната на здрача. И тъй като десетилетия не ми беше дадена думата както подобава, след оня превал на смяна на една система с друга реших да си дам думата сам. И започнах да представям книги на съвременни автори. Започнах с моята "Душа на кръста", [за] да не злепоставя някой друг. Получи се. Валери Петров седеше на първия ред. А на сто и петдесетото издание на Салона се хвана за главата: как е възможно да се направят толкова много премиери на новоизлезли книги.

Тези дни казах на Снежана, че за осемнадесет години съм остарял на капрата. А тя се усмихна и каза: Не е вярно, ти там израсна..."

Вечерите (лирически, творчески, юбилейни, паметни), проведени в Салона, към датата на смъртта му са около 1200. И дейността му продължаваше до последно, ако и Велин Георгиев да бе надхвърлил 85-те. Няма у нас такъв литературен салон, който да е оцелял четвърт век. Неслучайно на вечерта по повод 80-годишнината на Велин Георгиев през 2013 г. в зала 7 на НДК Анжел Вагенщайн го нарече АПОСТОЛ - за апостолската му дейност във Файтона през годините. И го нарече още "Главния файтонджия на републиката"...

* * *

През 2019-а Велин пъхна в ръката ми някакво листче - дори не четвъртинка, а много по-малко: "За спомен - каза - от мен". И си тръгна. Той бе такъв. Малословен. А на листчето - ново стихотворение. "Нова строфа": 

Напиши, поете, нова строфа.

Наречи я: Автопортрет в профил.

Хайде, почвай. Стигни до седем

стиха - половин сонет...

Автопортрет... Без да гледаш съседа

с неговия Вечерен тромпет.

Ти си същата медия.

Давай, давай. Добре започна.

Допиши си, поете, сонета.

Трябва себе си да надскочиш.

Сега е моментът. Скачай.

Че и съседът ти е любопитен.

Ти не си последният неудачник,

който пита за райската обител.

Вляво - датата: 21 март 2019, Денят на пролетта. Вдясно - Велин Георгиев (подпис). 

Стихотворение с толкова дълбочини... С това симптоматично "трябва себе си да надскочиш". (А тогава той бе на 85 години и човек неволно се пита: "Какво повече? Къде по-нататък? Защо му е себе си да надскача?")... С това симпатично "намигане" към Борис Христов и неговия "Вечерен тромпет"... И с това предчувствие за края в избухването на пролетта... Или другояче...

Щом на един слънчев лъч съм увиснал,

като светлина ще потъна...

Бъди със светлината, Велине! Бъди светлина!