Кой е убиецът?
/ брой: 207
Един малък град колкото Ихтиман е изчезнал за последните десет години и то не по естествени демографски причини, а заради невъзможността на българите да се справят с проблемите в живота си. Зловеща е поредната оповестена статистика за почти 12 000 самоубийства, извършени за едно десетилетие у нас. Простата сметка показва, че днес успешно ще сложат край на живота си четирима отчаяни българи. (Дано не го направят!) Останалите не по-малко нещастни техни сънародници ще поклатят дълбокомислено глава. Ще изпуфтят съчувствено, но почти равнодушно. Ще се помъчат да наместят на гърба товара на собствения си живот, за да им е по-лесно да го носят. И ще продължат пътя си.
Една част от тази статистика обаче може да накара същия този безразличен българин да остави за малко настрана своето бреме и да погледне отвъд личните проблеми. Защото сред онези четиримата, които се канят да посегнат на живота си, едно е дете. Може би отново някое 8-годишно хлапе, което в момента води класацията за най-малко българче, справило се "успешно" с намерението за самоубийство. Или може би момичето на 11 години от незнайно маданско село, което пратило есемес на майка си, че отива да се убие в гората.
Което и да е днешното нещастно дете, то може да бъде спряно. Този път обаче не може да се очаква това да направи полицаят, учителят или експертът от някоя социална институция. Време е и родителят да се сети каква е основната роля в живота му и да поеме позабравената си мисия на наставник, възпитател, довереник. Защото много майки и бащи в опитите си за физическо оцеляване, заровени във финансови проблеми, занемариха отговорностите към собствените си деца. Семейната близост вече е оксиморон, доверието между майки и дъщери е насмешливо, влиянието на бащите върху синовете не съществува.
И децата останаха грижа само на държавата. Така обаче не става. Показва го и суровата статистика. Много е удобно да се обвинява друг за собствените неволи, но когато жертва стане детето, удобството няма да оправдае нещастието. Излиза, че подбудителят на самоубиеца е родителят. Онзи, който му е дал живот, бавно и незабележимо го отнема.
А преди всички да скочат възмутено срещу това заключение, да помислят къде са били родителите на 14-годишната девойка от разградското с. Сушево, която се нагълтала преди ден с хапчета, недоволна от съжителството си със 17-годишен младеж!? Или редно ли е една майка да остави 11-годишния си син Присиян да се разхожда из Шуменските потайности до 22 ч., преди да бъде зверски убит. Какво като всички обвиняват абстрактната държава, безименните институции или анонимните чиновници? По-добре е вместо да чакат, да бързат да спрат днешния малък самоубиец.