И им издигнахме паметник...

Две могили, родното село на баба ми, където сме евакуирани след бомбардировката на София на 10 януари 1944. Приютила ни е нейната братовчедка баба Райка. Мъжкарана, без пистолета, препасан на кръста, не мърда никъде. Не мъжът й, а тя оре, той води воловете. Тя, а не той, юнашки повдига стръката на каруцата, за да я измъкне от коловоз. Дядо Йордан е някак по-нежен, солист е в селската оперета (да, в село Две могили през 1944 г. имаше и оперета към читалището), по време на Първата световна война е бил в плен на французите. Слушам със зяпнала уста разказите му за сенегалци, които го пленили. А баба Райка е взела мен и сестричето ми на колене и ни дундурка: "Дунди, дунди дундаки, черна котка с мустаки". Милата, не е имала късмета да бъде майка.
(Нравоучително отклонение. Ние, както хиляди столичани, избягахме от София под бомбите. Приютиха ни близки и далечни роднини, или просто милостиви хора. Отстъпваха ни най-хубавата си стая, сбутвайки се натясно в друга. Деляха с бежанците небогатата си трапеза. Дундуркаха чуждите деца като свои.
Милиони, казват, над два, побегнаха от бомбите в Сирия през последните години. Десетина хиляди от тези нещастници се добраха до България. Намериха се българи, които, като баба Райка, доброволно приютиха в дома си хората в неволя. Държавата прави каквото може. Но се намериха, и то немалко, българи, че и цели политически партии, за които състраданието, човещината, солидарността са не просто чужди, непонятни, а направо вредни. И за да се аргументират, викат на помощ лицемерието, заиграват с най-долни инстинкти: националните ни интереси са под заплаха, харчим по 1000 лв. месечно за бежанец, а нашите пенсионери мизерстват... И после, в 1944 г. българи са приютявали българи, а сега тези са сирийци.
Но са човеци, възрастни и деца, хора).  

Boeing B-24 Liberator от 376-та бомбардировъчна група на американските въздушни сили (376th Bombardment Group) в небето над София, след осъществени бомбени удари срещу града

От време на време татко идваше от София да ни види. Поредния път, в началото на април, ни каза, че къщичката ни на "Св. Георги Софийски" 50 я няма. Бомба паднала директно върху съседите от №52 - същата, стабилната, двуетажната, в мазето на която се криехме. Там сега имало кратер, а експлозията не само срутила нашата къща, а стоварила върху нея тухли, керемиди, пръст от разрушения дом на съседа Мутафчийски. Все пак, когато се прибрахме в София в късната есен на 1944-та, къщичката беше на мястото си, възстановена от татко и дядо с помощта на съседи и приятели. Е, малко набързо и непрофесионално бяха строили, та впоследствие влагата, просмукваща се от нестабилните основи, рисуваше причудливи тъмни петна по стените. И дълги години през зимите бомбеният кратер у съседния двор се превръщаше в пързалка, толкова беше дълбок. А ските ни - "бъчонки" - бяха две дъги от бъчва с приковани на тях каишки от налъми, да ме извинява младото поколение, но да потърси по речниците що значи "налъм". 

А в Две могили животът следваше селския си ритъм - коситба, жътва, през август баба Райка "колеше" вече дини, но преди да я заколи, ни караше да познаем каква ще е - червена или жълта - да, по онова време се случваха, и то доста често, и жълти дини. Не ни притесняваше бученето на прелитащи ята самолети, които, както си говореха възрастните, отивали да бомбардират петролния център в Плоещ, Румъния. Само баба Райка духваше пламъка на газената лампа. Не сме чували или не сме обръщали внимание на оръдейните изстрели на българската противовъздушна артилерия, но в един случай станахме свидетели как един поразен самолет се устремява към земята, оставяйки диря от пушек след себе си. А в небето се люшна и парашут, понесе се към баира Дрянкорусу. Ареф, турчето, което беше ратай на баба Райка и водеше воловете на каруцата, в която се возехме, закачи набързо синджира на ярема и отпраши натам, където падаше парашутистът. Хич и не се трогна от хокането на баба Райка. Години по-късно намерих скътана на тавана от нашите моя рисунка. В първия момент си помислих: какъв глупак съм бил - нарисувал съм парашутиста над падащия самолет. А то просто съм бил реалист: естествено, че самолетът пада по-бързо от парашутиста и затова съм го нарисувал под него.
С баира Дрянкорусу е свързан и друг мой спомен. Баба Райка имаше нива там, били сме за млечна царевица, когато видяхме по пътя в ниското да вдига прахоляк един кабриолет. Беше на един от многобройните братовчеди на баба ми, Стоян Зикото, човек заможен, впоследствие дори го бяха обявили за кулак. В момента, в който го видя, баба ми падна на колене, започна да бие земята с пестници и да нарежда: "Сестрицата ми, сестрицата ми!" Атеист съм, не съм и твърде суеверен, но нямам обяснение как баба Мария от разстояние поне 200 м усети, че Зикото носи трагична вест: сестра й, баба Тодорка, загинала от бомба в Русе. Англо-американците на връщане от бомбардировките на Плоещ хвърляли по някоя изостанала им бомба върху Русе.
В една от стаите на "Св. Георги Софийски" 50 допреди бомбардировките имаше портрет на млад хубав мъж с вирнати нагоре мустачки. Димитър, брат на баба ми, тя винаги го наричаше "братчето ми", убит в Първата световна война. А през лятото на 1944 г. Втората отне и сестра й.
Не доживя баба Мария да види как на доста лично място в доста престижен квартал на София бе издигнат паметник на американски летци, бомбардирали България и загинали в нейното небе. За баба Тодорка и за хилядите българи, загинали от бомбардировките в 1943-1944 г., паметник все още няма.