Репортаж
Пътуване към паметта
Дъблин - една жадувана среща
/ брой: 247
Снимката на ирландския благородник Пиърс О`Махони с неговите чуваници не ми дава мира отдавна. Трийсетина момченца, облечени в дебърска носия. Мъжът, извисил снага над тях - също. Сираци от Илинденско-Преображенското въстание, за които създава сиропиталище "Св. Патрик" в София през януари 1904 г. Дошъл в родината ни, за да почерпи опит от организаторите на национално-освободителната революция, попада на потушен бунт. Среща се лице в лице с най-невинните жертви - деца.
Заминах за Дъблин по покана на Мариян Аданов, председател на БОКЦИ - Български образователен и културен център в Ирландия. Намерих кипяща от живот българска общност. Среща с деца и родители, преподаватели... Съдби различни, причини да са далеч от родината различни, всекидневие на емигранти - различно. Сънародници.
Предстоеше да видим къде е гробът на Татко Махони, както са го наричали неговите чуваници от България. Историята е дълга и вълнуваща. Всъщност, отдавна пътувам към нея и я разказах в романа "Роден на Великден", 2020 г., изд. "Жанет 45". През съдбата на моя герой Филип, или както го е наричала баба му Наш Липе, оживяват несметните жертви на тази колкото жестока, кървава, огнена част от българската история, толкова и светла. Илинден-Преображение, 1903 г. е мечта за национална свобода. Стремеж за връщане на земите, останали под турско робство и след Руско-турската освободителна война. Илинден е копнеж за Майка България. Въстаниците са отивали на явна смърт, решени, че си струва.
На гробището в двора на малка красива, с искрящи стъклописи черква ни чакаха развълнувани хора. Първият, който ме разплака: "Аз съм Ефтим. Нося името на дядо си, Ефтим П. Иванов от с. Велика, община Царево". И посочи мъжа от фотографията в книгата ми. Беше дошъл с 86-годишния си баща, с очи плувнали в сълзи. До тях - възрастна дама родственица кръвна Ann-Marie Ivanoff.
Ребека! Друга гранка от онази снимка. Разбрах, че те са намерили свои братовчеди или деца на други побащими във Варна - Диана Градева и Еленко Градев. Може пък до тези имена да стигне моят разказ. Ще съм благодарна, ако се обадят.
Мъж, който държеше романа ми, каза, че книгата му е изпратена от Велинград. Я! Шеймъс Шортал съм - боже мой, виждам пред себе си съавтора заедно с Мария Спасова на двуезичната документалната книга "Пиърс О`Махони - един ирландец в България". До края на срещата и сетне, както е редно, в един пъб, този човек не се отлепи от мен. Документалист по призвание, убеден, че още има какво да се научи. И благодарен, че неговият труд е хванал място.
Годината е 1915, чуваниците, пораснали, са хванали всеки своя път в живота. Сиропиталището е закрито.
До гроба на Махони е и този на съпругата му Алис. Тя умира в България. Съпругът пожелава останките й да бъдат закарани в родината му и помолил за надгробен камък от България. Харесал си един. Видях го. Тук в Дъблин. От ония надгробия, върху които времето отдавна е заличило името на притежателя. Няма и следи от селище наоколо. Светият синод разрешава. Прочее, Българската Църква всякак подкрепя делото на Татко Махони.
Към паметника му в Дъблин през 2010 г. е прибавена мраморна плоча с благодарствен надпис от българския народ. Инициативата е на българския посланик тогава НП Емил Ялнъзов.