ДЪРЖАВАТА ДЪЛЖИ МИЛИАРДИ НА ГРАЖДАНИТЕ

Освен външните държавни заеми съществуват и вътрешни. Относно последните, българските правителства се опитват да ги прилагат още в края на 20-те години на миналия век. През 1926 г. се открива подписка за набирането на 30 млн. лв. с цел да се покрият разходи за укрепване на бюджета. Въпреки сравнително високата лихва - 7,3%, се изкупуват облигации само за 4,6 млн. лв. Вторият опит се прави през 1934 г. за набиране на 40 млн. лв. Въпреки че лихвата е вече 7,6% (и двата заема са за 10-годишен период), постъпленията са 3,9 млн. лв. Една от главните причини за ниския интерес е, че лихвите по първия заем (от 1926 г.) не се изплащат редовно и за да си ги получат, притежателите на облигации са принудени да водят съдебни дела, което им струва пари, време и нерви. През 1936 г., когато е падежът на първия заем, само 16% от кредиторите получават главницата си. По втория заем "изгарят" всички, защото падежът е през ноември 1944 г., когато вече държавният строй се е сменил. Новият обаче също се нуждае от пари. Поради това през февруари 1945 г. се открива общонародна подписка за набиране на средства по вътрешен Заем на свободата, като официалната теза е, че с него трябва да се покрият разходите на държавата за възстановяване на разрушенията от Втората световна война. Той се планира да бъде в размер на 60 млн. лв., но се набират 97 млн. лв. През 1951 г. се обявява Заем за развитие на народното стопанство в размер на 40 млн. лв., по който се набират 60 млн. лв. През 1952 г. се обявява втори Заем за развитие на народното стопанство, при който първоначалната сума от 40 млн. лв. се покрива с набирането на 53 млн. лв. Падежът е 20-годишен, а лихвата е 2%, която се изплаща на всеки 1 юли. (За целта към облигациите има талончета, които притежателите изрязват и ги предоставят за изплащане в ДСК. Освен това с тях се разиграва и лотария, така че 10 души печелят по 1000 лв., 50 души - по 200 лв., и 100 - по 80 лв. Когато още го нямаше тотото, това беше начин да се играе на комар с държавата.)
През 1954 г. се провежда заем "Втора петилетка", по който са набрани 50 млн. лв. при обявена подписка за 40 млн. лв. През 1955 г. е обявен Заем за развитието на селското стопанство, при който обявената подписка от 30 млн. лв. е надхвърлена с 12 млн. лв.
Как е ставал този фокус? Всъщност

"доброволните" заеми са били задължителни

В периода 1945-1955 г. част от заплатата се е давала на работниците и служителите под формата на облигации. Впоследствие някакви частични междинни лихви са се изплащали на притежателите, но не се е стигнало до погасяване на главниците. Така капиталистическата и социалистическата държава България е задлъжняла към гражданите си с 310,5 млн. лв. в продължение на 27 г. При обявените по заемите лихви, в края на 2010 г. тази сума възлиза на 4,634 млрд. лв. Няма обаче никаква законодателна основа кредиторите да получат правата си. Облигациите са лишени от стойност и могат да се търгуват само в антикварните къщи.
За съжаление почти същото е положението със спестовните книжки по жилищните влогове от времето на социализма. Тогава хората събираха по 1200 лв. с надеждата, че ще могат да се сдобият с дом. Промените завариха 500 хил. души, които са живели с тази надежда. В държавната ДСК до 1989 г. са се набрали 2,16 млрд. лв., които не са подлежали на олихвяване. Но вместо почтено да ги върне на притежателите, когато държавата се абстрахира от функциите си да строи жилища, тя ги прехвърля в различни сметки, от които харчи по свое усмотрение. Защото е изключително изгодно да се изразходват чужди пари, по които при това не се плаща никаква лихва. А впоследствие след голямата инфлация се оказа, че левовете са се превърнали в стотинки. Затова дългогодишните жилищно-спестовни влогове ги трансформираха в лихвоточки, всяка от които днес струва по 8 ст. Само че и тях не можем да си ги получим, нито да ги прехвърлим на наследници по съребрена линия. Трябва да умреш, за да могат те да ги наследят. Така

хем притежаваш нещо, хем не можеш да се възползваш

от него по своя воля. Това е все едно да имаш стар "Москвич", който искаш да продадеш за скраб, но държавата ти казва, че нямаш право, трябва да се грижиш за него цял живот, а след това да го завещаеш на наследниците си. Аз не знвам дали някъде по света има подобен казус, при който притежател на определени активи да не може да се разполага с тях по своя воля. Но ако у нас бедната държава и общините не могат да си позволят осребряването на лихвоточките по дългогодишните жилищно-спестовни влогове, то те трябва да бъдат квалифицирани като вид ценни книжа, които могат да се джиросват или да се търгуват свободно, а котировката им да се определя на фондовата борса. Сега има към 280 хил. притежатели на лихвоточки, като общата сума възлиза на около 2,3 млрд. лв., което е един вид вътрешен държавен дълг. Понеже държавата не е в състояние да го изплати, лихвоточките трябва да се появят на фондовата борса като ценни книжа, подобни на различните видове компенсаторни инструменти. С последните през годините се закупиха огромни държавни активи срещу хартийки. Справедливо би било и на притежателите на лихвоточки да се даде възможност за подобна компенсация. Но веднага възниква и друг въпрос. Защо един компенсаторен инструмент се котира по 48-53 ст., а една лихвоточка се оценява на 8 ст.? При това компенсаторният инструмент е свободно търгуем, а това не се отнася за лихвоточката. Държавата може да изчисти дълга си от 2,3 млрд. лв., като позволи на притежателите на лихвоточки

да купуват с тях държавни и общински жилища

и терени. Само военното министерство разполага със сгради и земи за 2,4 млрд. лв., част от които са обявени за продан. Задава се приватизация на пощите, които притежават активи за близо 8 млрд. лв., но вероятно те ще се оценят значително по-евтино (предполага се на 1/10) и за 800 млн. лв. някой ще придобие цялото пощенско имущество. Ще се повтори историята с приватизацията на БГА "Балкан", БТК, банките и хилядите държавни предприятия. От 1947 до 1989 г. работниците се трудят в държавни предприятия и с неизплатената част от тяхното възнаграждение се създава огромна материално-техническа и социална база. Все още се спори на каква стойност е възлизала тя, но според различни преценки е между 29 и 32 млрд. лв. От тях в процеса на приватизация държавата се сдоби с 2,1 млрд. лв. Затова вместо както преди държавните предприятия и селскостопанските кооперативи да формират с печалбите си 85% от бюджета, вече приватизираните заводи, банки, застрахователни дружества и нововъзникнали стопански образувания дават около 43%. Затова се наложи въвеждането на ДДС, платеното здравеопазване и образование, драстичното поскъпване на стоките и услугите.
В развихрилата се през 90-те години инфлация населението загуби 6,3 млрд. лв. спестявания. Това по принцип не е реален държавен дълг, но той тежи на съвестта на държавата, която не успя да овладее финансовите процеси, а има и съмнение, че именно тя е подклаждала инфлацията.

А какво стана с боновите книжки?

През 1996 г. 6,3 млн. правоимащи граждани срещу 5 лв. получиха правото да участват в масовата приватизация. Така само като такса държавата прибра 31,5 млн. лв. Притежателите трябваше да станат акционери и да получават дивиденти, защото зад тях стоят активи от около 30 млрд. лв. Отначалото държавата упражняваше известен контрол върху дейността на приватизационните фондове, но впоследствие се отказа от тази си функция. Така масовата приватизация се превърна в частно мероприятие за ограничен кръг лица. Днес боновите книжки и получените чрез тях акции са без всякаква стойност. За сравнение, в Чехия притежателите на акции от масовата приватизация всяка година получават доста добри дивиденти.
Най-голямата далавера за ограбване на населенито обаче е свързана с инфлацията, която впоследствие се превърна в хиперинфлация. По принцип тези явления са обективно предизвикани, когато главно в резултат на губеща война в дадена държава настъпва икономически, социален и политически хаос. Така в Германия през 1919 г. марката се обезценява не с дни, а с часове. Когато някой си е поръчал в ресторанта супа за 250 хил. марки, ако не я е заплатил веднага по тази цена, то половин час след като я е изконсумирал, сметката му вече възлиза на 280 хил. марки. Рекорд по инфлация е регистриран в Унгария през 1945 г., когато тогавашната парична единица - пенгьо, за 3 месеца се е обезценила с 9600%. Казват, че сега в Зимбабве има още по-драстичен случай, поради което в обращение са банкноти от 500 млрд. номинал. През втората половина на 90-те години ние не стигнахме до такива чудовищни рекорди, но парите на хората се стопиха. Така, който имаше 50 хил. лв., колкото струваше двустаен апартамет, вече със същите пари можеше да купи само тоалетната.
Държавата не трябва да се абстрахира от отговорностите си спрямо населението. Хората в тази страна не са като кучетата на Бойко Борисов, които според него трябва да се държат изкъсо. Още повече че каишката, с която става късото държене, вече е много отъняла и не се знае кога ще се скъса. Но май всъщност това е по-добре да стане колкото се може по-скоро. Вместо да чакаме второто пришествие, по-добре е без отлагане да настъпи Видовден.