Вечно търсещият писател

Георги Караславов е голям наш писател-белетрист, всепризнат майстор на словото, летописец на националния ни живот след Първата световна война. Роден е в някогашното село Дебър, сега квартал на Първомай на 12 (25 нов стил) януари 1904 г. в средно селско семейство. Гимназия завършва в Първомай. Съвсем малък, още като говедарче той се запознава със селския бит и начин на живот, с тежкия селски труд и до края остава верен на своята любов към селяните. Неговите произведения са пропити с пролетарска революционна идейност и се характеризират със сложните характери на силни и смели герои, с техните съдби и взаимоотношения, нрави и борби - от постоянните разправии за имот и нестихващите конфликти в неговия голям род, до назряващите бъдещи политически борби между бедния народ и богатите властващи. Съобщава се в източниците, че важна роля в идейното ориентиране на Г. Караславов изиграва чичо му Динко Г. Караславов, по убеждение тесен социалист и участник в Първата световна война.
През 1921 г. като ученик в Борисовград (Първомай) Караславов става член на комсомола и се включва в ученически обществени прояви. 
 
Първите му творчески изяви

са свързани със "забавни подражателни стихове", поместени през 1919 г. в хумористичния вестник "К'во да е", където той се подписва с псевдонима Зан Фастък. По-късно се записва като курсист в Телеграфопощенското училище в София. След две годишен престой в училището Караславов напуска столицата и се прехвърля да учи в Харманли. През учебната 1923/1924 г. той вече е ученик в педагогическото училище на Казанлък. Времената свързани с Владайското въстание, деветоюнския преврат, Септемврийското въстание и цялата вътрешна и международна обстановка оказват съществено влияние при оформянето на неговия мироглед. През 1924 г. Караславов се дипломира и се връща в родното си село като учител. През същата година става и член на партията. Освен с педагогическата си задължения, той се занимава и с конспиративна дейност като "подпомага четата на Митьо Ганев", а сред учителското тяло проповядва "революционна непримиримост". Тази негова дейност става достояние на властите и той е уволнен (по чл.70), без право да се занимава повече с учителска работа. Неговата любознателност и жажда за знание стават причина отново да напусне родното си село. Пристига в София и се записва да следва агрномство в Агрономо-лесовъдния факултет на Софийския университет "Климент Охридски".  Съобщава се, че в столицата Караславов започва твърде активно да пише и да сътрудничи на различни, включително и на партийни издания. Когато младият творец пристига в столицата се чустват "новите идейно-тематични течения" на последователите на патриарха на Българската литература Иван Вазов, на Елин Пелин, Йордан Йовков, Антон Страшимиров и др., наред с появата на ново поколение търсещи друга, модерна форма на изразяване на действителността - Христо Смирненски и Гео Милев, извършили "революционен прелом" в нашата поезия, особено след Септемврийското въстание и кървавата 1925 г.
През 1926 г. излиза първата книга на Г. Караславов, озаглавена "Уличници", в която  са обрисувани малките гаврошовци, живеещи в глад и мизерия. Втората книга "Кавалът плаче", излязла след смъртта на Смирненски, отразява мъката по загиналите по време на Септемврийското въстание. Съобщава се за силното влияние, което оказва на "вечно търсещия писател" Антон Страшимиров, който помага и насърчава млади таланти.

Студентските години на писателя

са също тъй бурни, изпълнени с напрежение. Съгласно източниците, като активен участник в голямата студентска стачка, той е принуден да напусне университета. Заминава за Прага, където продължава да учи при много тежки условия поради крайно оскъдните си средства. За да се издържа работи като зидарски работник в пражкото предградие Споржилов. През 1930 г. се завръща в Родината и се отдава на интензивна писателска, журналистическа и политическа дейност. В Прага излиза репортажният очерков роман "Споржилов", в който отразява преживяното като строител в това пражко предградие. Този роман по-късно е оценен като първото сериозно произведение в нашата проза. През 30-те години Караславов издава сборник от разкази: "На пост", "На два фронта","Имот", "Изчадия адови", повестта "Селкор", в които са обрисувани "живи, действени образи" и събития характеризиращи се с "документална  съдържателност". Георги Караславов е бил член на редколегията на "Работнически литературен фронт", занимавал се с организационна и ръководна дейност свързана с вестници "Ехо", "Поглед", "Жупел", "Фронт на трудово борческите писатели", "Кормило" и др. Караславов израства творчески и се превръща в едно от "водещите имена в нашата проза". Във връзка с повестта "Селкор"  Георги Бакалов пише: "...Караславов описва изключително българското село. Но го описва в съвсем нова светлина, която никак не се среща в прославените буржоазни белетристи на селото. Друга епоха, друга светлина - у него и у другите..." Натрупал доста наблюдения от големия си житейски опит, в разцвета на творческите си сили Караславов издава през 1938 г. романа "Татул", а през 1942 г. "Снаха". Това са крупни произведения, в които се рисуват частно собственическите отношения в българското село и

тежката участ на селската беднота

Според критиците, след патриарха на българската литература Иван Вазов романът, като жанр в българската литература с тези две творби достига до "нужната стабилност и художествена защита". Всеобщо е мнението, че тръгвайки от националната традиция Г. Караславов се домогва до "сериозно интерпретиране на домашния битов материал на фона на разгръщане на огромни исторически събития. Той търси корените на класовата природа на своите герои, разкрива динамичното изменение на света..." Съгласно оценки на критиката, романът "Снаха" се смята за творчески връх на писателя, признат за шедьовър и за едно от най-големите постижения на българската селска белетристика. В този роман много реалистично е обрисувана пагубната и разрушаваща сила на алчността и стремежа към чревоугодничество и трупане на богатства.
Като последовател на плодоносната линия на Иван Вазов и Елин Пелин, добавайки нещо свое, Караславов се явява не само изразител на революционната настройка на времето, в което живее, но и непосредствен участник в редица акции и публични събития. Съобщава се за конфискувани негови книги от полицията, изправян е два пъти пред съд, за да дава обяснения за "Селкор" и за "Изчадия адови". Съобщава се, че повече от 20 пъти Караславов попада в "адската лаборатория на смъртта и мъченията" - фашистката полиция.
Г. Караславов продължава журналистическата и публицистичната си дейност и през 40-те години на миналия век, отразявайки наболелите проблеми на времето, в което живее. Като редактор на литературната страница във вестник "Нова камбана" и на списание "Занаятчийска кооперативна беседа" той се запознава с младия талантлив поет Никола Вапцаров и го насърчава в издаването на стихосбирката "Моторни песни". Тогава Караславов пише отзив за нея във вестник "Дъга". Между поета и писателя се заражда, създава и утвърждава трайна дружба, спомените от която са отразени в книгата "Срещи и разговори с Никола Вапцаров".  По-рано Г. Караславов събира материали от биографията на Христо Смирненски и написва очерка "Христо Смирненски". Писателят проявява интерес към живота и дейността и на други творци, с които контактува: журналисти, художници, обществени и партийни дейци,

обрисувани в "Близки и познати"

През 1945 г. Караславов редактира предсвестника на "Стършел", вестник "Щурмовак",  в който се изявяват млади писатели с хумористични творчески наклонности. През 1947 г. е назначен за директор на Народния театър, творческата му дейност в областта на драматургията продължава до сетния му час. Той създава пиеси по сюжети на романите "Татул" и "Снаха", комедиите "Камък в блатото" и "Език мой - враг мой", драмите "Габерови", "Глас народен", "Танго", "Майка на всички" и др. И в драматургичните си творби писателят продължава да пресъздава обществено-политическите борби на село и сложните "нравствено-политически състояния", изобразява недостатъците на съвременния живот, ниската култура, кариеризма, изостаналостта, раболепието и др. В неговите приказки и разкази, както за възрастните, така и за децата, се придържа към жизнената истина, като посочва положителното и отрицателното, предизвиквайки малкия читател сам "да размишлява, да бъде активен участник в действието". С нов творчески ентусиазъм и вдъхновение Караславов създава редица произведения най-значителни от които са повестта "Танго" и романът "Обикновени хора" - признат за "венец на художественото дело".
Големият писател се занимава и с обществена дейност: дълги  години е избиран за народен представител в Народното събрание, бил е ръководител на "Съюза на българските писатели" (1958-1962 г.). През 1961 г. Г. Караславов получава най-високото научно звание "Академик". Умира на 16 януари 1980 г..