Я, колко макове!

Сякаш изведнъж дойде лятото. Топлите пролетни дъждове напоиха земята, раззелени се полето, листнаха се дърветата по нашите гори. Разхубави се  природата ни българска. Пътувам из страната ни и очите ми жадно се вглеждат в хубостите на родината ни. Навсякъде танцува красота ненагледна! Кому да благодаря за тази прелест?

Маковете на Хикмет Четинкая

Ето го и ширналото се наше поле. Радвам се на цветята по него. Сега алените макове са взели надмощие и полето е пламнало от тях. Гледам ги с отворени от почуда очи и неволно възкликвам:"Я, колко макове!" По-възрастните помнят това възклицание като заглавие на една вълнуваща пиеса на Никола Русев, която дълго се игра по театрите в страната. За автора на пиесата маковете по нашата земя са поникнали от кръвта на хилядите герои, отдали живота си за нея.
Така смята и един друг творец - турският художник Хикмет Четинкая, който е посветил творчеството си на това прелестно полско цвете.  Открил хубостта на мака, когато ненадейно от четката му капнала червена боя върху негова рисунка. Капката му заприличала на ален мак. И се почнало вълшебството! Картини с макове, макове сред най-разнообразни други цветя, предмети... И за него те са се родили от кръвта на хилядите герои. Най-много ги имало в Турция по земите на Чанаккале, където са се водили люти битки и много мъже там са били покосени от смъртта - напоили са тамошната земя с кръвта си. А маковете покълнали от кръвта им. На турски език думата "мак" означава "малка невеста". За художника това нежно, ефирно полско цвете е като ориенталската танцьорка. Можеш да й се възхищаваш, но не бива да я докосваш. И деликатните листенца на маковете не търпят допир. Откъснем ли ги, бързо увяхват, умират. Те не бива да се топят във ваза, защото много бързо червените им листчета окапват като истински капки кръв.  Затова и маковете нямат търговска стойност. Те красят само полето. Налагат се сред пищното разноцветие там, открояват се ярко и неудържимо, привличат погледите ни.
В източните философии се твърди, че макът е символ на човешкия живот. Той живее само три дена.  На първия се ражда, на втория - блясва с разцъфналата си хубост, на третия умира.  Тази мимолетност на мака се сравнява с преходността на човешкия живот - може би природата ни е пратила това красиво цвете, за да ни предупреждава за мигновения ни живот, за да знаем как да го ценим  тук, на нейната земя.
Гледам ненаситно хубостта на маковете по полето и се пренасям в детството си. Виждам как вървим с мама по синорите на полето в нейното село. Мама ме предупреждава да внимавам - да не тъпча из нивите, грижовно обработени, засадени, окопани, напоени. От тях се чака богат урожай. Двете с нея късаме от полските цветя, после сядаме край вадата, където ромоли бистрата водичка. Сплитаме си венчета от тях. Между белите маргаритки и синия синчец аленеят пъпките на маковете. Двете се отправяме към селото като царица и малка принцеса!
Унесена в спомени, се сепвам. Ми, то полята ни родните са буренясали, изоставени са от стопаните си, превърнали са се на пустош! Затова и полските цветя са се развихрили там яростно. Затова и маковете така са превзели огромните територии на обработваемата по-рано земя! Ах, ти хубост ненагледна, цветна, красива, макова! Колко ли още ще плащаме за това наше безхаберие, за това престъпно наше бездействие, с което обърнахме на поляни, на ливади  земите си! Макове, макове алени, вие пълните душите ни с хубост, но с какви "отрови чуждоземски"  ще пълним стомасите си, ще храним себе си, ще отглеждаме децата си?