Свиря, за да не плача!

Улични музиканти нямаше у нас преди промяната. Появиха се сега, в тая криза, дето няма свършване. Виждаме ги, чуваме ги на площад "Славейков", в подлезите, в преддверията на Метрото ... Свирят, пеят така, че ни късат сърцата!
Един музикант свири в Южния парк - на електрическа китара. Инсталира си и усилвател, та се чува надалече. Хубаво свири, с чувство, подбира си и популярни парчета, а, като го слушам, ми е тъжно, тъжно... А шапката, наблизо до него, е все празна!
Често в подлеза пред ЦУМ свирят кавалджии, акордеонисти. И ние, преминаващите, вместо да се поспрем, да послушаме, като че ли се забързваме. Защото ни става чоглаво, защото ни пробожда болката отляво...
На площад "Славейков" можем да видим и чуем известните слепи музиканти - пеят стари градски песни. Пеят ги така, че ми се иска и аз да се присъединя към тях. Да запея, ама ме е срам и най-вече се страхувам, защото животът ни хич, ама хич  не е до песен! А и сигурно ще ме помислят за луда! И току виж съм се озовала на Четвърти километър!
В подлеза пред хотел "Плиска" свирят две цигуларки. Майсторски изпълняват класическа музика. Пред тях е отвореният калъф на цигулката, а в него - стотинки, рядко - лев, два... За тях, за тези две цигуларки, моята приятелка Ценка Иванова написа стихотворение:

Две цигулки

Две цигулки сутрин свирят
в подлеза на "Плиска".
Свирят виртуозно и красиво,
а наоколо е пусто, сиво...
Рядко спира се човек
в забързания 21 век -
да изрази своето възхищение
за творческото им изпълнение ...
Много ми се иска да ги прегърна,
радостта в очите им да върна.
Да им подаря цветята на полето,
синевата над небето,
усмивката на детето,
прилива на морето...
Наскоро след промяната, в дните на жестоката зима, когато се редяхме на опашки за хляб и мляко, редактирах книга на учител по литература  в столично училище. Питам го как се справят с тежкото ни ежедневие. Той ми разказва: "Съпругата ми е юрист. А аз във  ваканциите ходя с един приятел в Солун - там свирим на китари и пеем по крайбрежната улица. Изкарваме добри пари и се прибираме. У нас - не смея, ще ме видят моите ученици! Ще посрамя и децата си, и жена си..."
Имам приятелки, които отдавна вече са в пенсионна възраст, но не спират да работят. Едната пише учебници, научно-методически статии, прописа и разкази. Като я питат защо толкова работи, тя казва:" Защото имам много проблеми, болести, та да не мисля за тях!"
Другата ми позната пък вече влезе в осмото си десетилетие,  но не спира да бродира гоблени, да рисува картини. Често я питат: "Цвета, защо толкова настървено работиш?", а тя отговаря: "Ами какво да правя? Да гледам турските сериали, ли? А, мерси, по-добре да си рисувам! Така съм по-спокойна - не мисля, че съм самотна, че съм тъжна!"
Колко хора в тия години прописаха! Прописаха от мъка, от самотия! Вместо да досаждат с излиянията и разказите си  на свои близки, те изляха чувствата и размислите си на белия лист. И издадоха с много усилия, с помощи на добри свои приятели добри книги.
"Свиря, за да не плача" - тъй ми рече един китарист, който се настани на пейката до мене на главната улица в Пловдив - моя роден град. В топлата вечер седях, слушах го, гледах минаващите покрай нас хора, взирах се в красивите къщи и си мислех: "Боже, тези улични музиканти са рожба на нашата сиромашия, на нашата беднотия! Ама си припомних и евангелската притча: "Господи, ти ми даде един талант и аз не го зарових в земята, а направих от него два."
Та да ви кажа, управници наши, че нашият народ има таланти големи! Няма да се предаде! Но вие мислете за себе си! Защото, като останете без власт, какво ще имате? Какви са вашите таланти? Какви са ви занаятите? Политици обикновено стават неосъществените специалисти, лошите професионалисти... Старите хора думат:" Занаят, канаят!"
Без хляб няма да останат талантливите! Пък и най-важното е другото - удоволствието от работата! То е, което топли, сгрява душата и прави щастливи хората!