Имената ни, кръщелните

Всеки от нас си има име - с него го назовават, с него се подписва под делата си, с него отговаря, с него си върви по света. Той си отива, а името му остава - с неговите дела!  Остава и тогава, когато е наследено от потомците му.
Казват, че някои хора идват с името си  - раждат се на деня или около деня на определен светец и неговото име носят. Например, ако се роди детето на Гергьовден или около този празник, кръщават го Георги, на светеца Георги. Ако се появи момичето на Успение Богородично - слагат му името на Девата Мария. Колко много жени носят това древно, звучно и красиво име!
Толстой пише, че в името на жената трябва да има повече гласни звуци, да звучи напевно, да носи настроение - като Лиляна, Мария, Силвия, Милена... Но в кръщаването на детето с име има и символика - семейна, родова традиция, има и национална принадлежност. Така още от малкото име се познава от каква националност е човекът. Сега глобализацията разми границите на държавите и националностите, но нали все пак сме българи! От филмите, от романите много майки взеха имената на любимите си герои и кръстиха с тях рожбите си. Сега често чуваме: Росалинда, Леонсио, Розарио, Изаура и какви ли още не чуждоземски имена! Напоследък пък много жени кръщават синовете си на бащите им. Татковци пък настояват дъщерите им да носят имената на майките си и какво става: Иван Иванов и ако дядото също е бил Иван - три пъти се повтаря името "Иван"! Същото е и с женските имена - Цветана - старша и Цветана - младша! Защо? Свършиха ли се хубавите имена, та да има в семейството такова повторение и да не знаеш кого викат? 
Има и друго - понякога още като види майката рожбата си и решава, че тя си идва с името. Моя близка ми казва така: "Дъщеря ми отвори очички и видях в тях звезди, зора, затова я нарекох "Звездица", "Зорница", или "Зарица." Друга майка споделя: "Дъщеря ми се усмихваше, като ми я подадоха в родилния дом. Затова я записах "Веселка", "Веселина", "Радостина!" Това е хубаво, много хубаво! Но често майката решава, че детето й ще се казва Снежанка и независимо от това, че то се ражда черничко, с черни косички и хич, ама хич не прилича на Снежанка, тя си го нарича така, както предварително е решила! Има имена "ангажиращи"! Помня как проф. Андрейчин се запознаваше с нас в първата си лекция в университета. Извикваше ни по списъка и ние се изправяхме да ни види. Чете професорът "Лъв Ангов" и го произнася с подобаваща интонация това име на царя на животните, а от задните банки се чува плах гласец и един дребничък колега произнася едва, едва: "Аз!" Смях в залата! Затова е добре майките и бащите да бъдат по-отговорни, когато решават как ще се именува рожбата им.
Има и много смешни и даже срамни имена, но за тях не ми се пише!
Най-често децата носят имената на своите баби и дядовци - по стара наша българска традиция. Това е най-доброто, още повече че така се осигурява приемственост, наследственост. И все пак - нужна е съобразителност!
Аз съм последната Петра от "родовата династия"! Баба ми Петра имала дванадесет деца и всяко от тях имало отроче с името Петър или Петра. Родила съм се в осмия месец, тежала съм малко повече от кило и половина и като ме нарекли с това тежко и сериозно име Петра, мама се чудела как на това мъничко детенце ще казват Петра! А дядо ми рекъл: "Ще й казваме "Пешка", щото пешките и царици стават!". И тъй - викаха ми Пешка, Пепа. Чак в зрели години почнаха да ме назовават Петра. Че и като се омъжих, взех фамилията на мъжа си, станах Ташева, та името ми звучеше каменно, скалисто! Защото "петра" е скала, камък от старогръцки и "таш" на турски е същото. Кой знае - може и пък това име да ме пази от злини, да се изправя като скала пред лошотиите в живота ми?! Eдна моя приятелка се казва Недялка, но никой не знае, че това й е официалното, кръстното име, защото още като се родила и я нарекли Беба. Така вървяла цял живот - като Беба! Сега вече си има внуче, но си е пак "баба Беба"!
Сега - за кръщаването! То е чудесен обичай в нашите традиции. Има го като граждански и като църковен ритуал. Обикновено се кръщават малки децата, но така те не помнят този хубав момент от живота си. Кръстихме моите внучки в църква, когато голямата беше на осем години, а малката - нямаше още година и половина. На голямата й беше много интересно, любопитно и тя помни много добре това вълнуващо събитие в живота си, но малката се измори, проспа част от ритуала и заплака, когато свещеникът я потапяше в кутела. Затова е добре родителите да се съобразяват с възрастта на децата си. А гражданският ритуал "кръщене" е тържествен! В родния ми град Пловдив има специален дом за тази цел. Той прилича на едва-що разцъфнало цвете - символизира новия зараждащ се живот. В близост е с Дома на младоженците.
Сега много често децата идват преди бракосъчетаването на родителите си, че често и присъстват на този тържествен момент от живота на майките и бащите си. Зачестиха и случаите, когато децата чакат бракосъчетаването на родителите си, но както казвал Иванчо в училище на учителката си: "У нас, госпожо, само баба и дядо са женени!"
Както и да е - важното е да има любов, да има семейства, да се раждат рожби, да се отглеждат с обич и отговорност и да се кръщават с чудесни знакови имена! Важно е детето да не срамува от името, даже да се гордее с него! Защото името ни човешко е незаменимият личен символ, с който тръгваме в живота си.