Иди да се оплачеш на арменския поп!

Обичам много ашуре - десерт с варено жито.  Ама предпочитам да ми го поднесе моя приятелка, арменка, защото те, арменците, го правят по- майсторски. На техния език това чудно лакомство се нарича "ануш абур". Всеки път искам рецептата и все не успявам да я изпълня точно, затова често се черпя с ануш абур в арменското кафене в родния ми Пловдив. Ще споделя с вас, драги читатели,  рецептата за приготвянето му по арменски: вари се една чаша жито с 4-5 чаши вода 15 минути. После тенджерата се увива добре с вестници, с хартия и одеяло. Така стои 4-5 часа, а може и цял ден или цяла нощ. После се добавя захар на вкус, стафиди, нарязани белени бадеми, розова вода, ванилия, лъжица ориз и пак ври на много тих огън още един час. Сервира се в купички, като се поръсва отгоре с канела и ситно смлени орехи. Да ви е сладко!

Стари книги, икони и реликви в музея на храма


Родена съм в най-красивия град на България  Пловдив. Израснах сред дивните прелести на този древен град, играех и учех с арменци, евреи, гърчета и турчета. Закърмена съм с толерантност и космополитизъм, макар че тези думи тогава не ги използвахме. Знаехме само, че няма разлика между нас, децата на града, всички пиехме една и съща вода, дишахме един и същи въздух!
 Богатство е да растеш в такава разнолика и пъстра среда, от която се научаваш на други обичаи, нрави, опитваш екзотична кухня! Живеехме заедно, празниците ни ставаха общи, защото през  оградите на дворовете ни прелиташе смях, плач, чинии с чуждоземски вкусотии! Ние съпреживявахме заедно, общо радостите и тревогите си.
 В олтара на душата си

имам едно тайно кътче за арменците

 От малка изпитвах към тях особена симпатия. Може би ставаше и привличане на противоположностите, защото аз съм бяла, руса, светла, а те са тъмнокоси, тъмнооки! И днес имам много приятели арменци. Те са красиви и сърдечни. Хора със златни ръце - прочути майстори! Познавам ги като много изкусни златари, часовникари, шивачи. Покорява ме тяхната необикновено силна жизненост, а песните и шегите им са пословични!
Водена от обич и интерес към арменците, когато живеех в Москва, в първото си излизане извън Русия излетях за Армения. В очите и в душата ми останаха красивите здания на Ереван, облицовани с техния розов камък, невероятното улично осветление, изкусните паметници, пръснати из страната им, потресаващият мемориал, посветен на жертвите от геноцида. А нали до последните дни на трагичния ни поет Яворов арменците му бяха най-верните приятели! Признателни за стиховете му, които написа за тях, те са му издигнали паметник в Ереван. (Скулптура на Яворов ни посреща и пред входа на културния арменски център в Стария Пловдив.)
 Всичко, което видях в Ереван, беше рожба на талантливите арменски майстори архитекти, художници, скулптори! А те са още и големи математици, астрономи, композитори, музиканти, певци!

Надарен народ!

Опазил си чедата, съхранил си особеностите, нравите, фолклорните ценности със старание и с особен хумор, от който извират безкрайните весели приказки, анекдоти, вицове! Помня как в автобусната екскурзия из Ереван спряхме до едно голямо, но не особено интересно здание и се питахме какво ли ще да е това, а екскурзоводката ни каза:
- Доведох ви тук, за да видите "Радио Ереван" - оттук започват много от прочутите арменски вицове.
И днес по стените в моя дом висят чеканки (метални гравюри) от Армения, изобразяващи красавицата Тамар със светилника, с който осветявала всяка нощ пътя на любимия си, за да стигне по светлинната пътека на езерото Севан до нея, и на Ечмиадзин - техният духовен център.
Там, в Ечмиадзин, научих интересни истини и митове за Армения. Разбрах, че арменската апостолическа църква е една от най-древните християнски църкви. Апостолите Тадей и Вартоломей са донесли християнството в Армения, затова църквата им се нарича апостолическа. Още през 301 г. от Григорий Просветител арменците приемат християнството за своя официална религия. През 303 г. е построена арменската църква в Ечмиадзин, който става религиозният им център. Там е  седалището на върховния патрарх и католикос на всички арменци. Историята на арменската държава, както и историята на църквата им, се предават устно до V век, когато се създава арменската писменост. Разбрах, че освен христологическия въпрос за

двете природи на Христос - божествена и човешка

 останалото учение на арменската църква напълно съответства на вероучението на православната ни църква. Ние приемаме доста по-късно православието (в 864 г.) и сме в една религиозна общност с арменците.
От историческия музей в Ечмиадзин запомних дъската, за която се предполага, че е от ковчега на Ной, заседнал в тяхната прочута планина Арарат.
Със своята трихилядна история арменският народ е един от най-древните в света. Имал е активно, бурно и метежно участие във вихъра на историческите превратности. Арменците са познали възходи и падения, поражения и триумфи, робство и геноцид. Но са съхранили душата си! Особеното за тях е, че са останали смайващо жизнени, деятелни и за завиждане е поривът им за оцеляване! Арменските големи личности и гениални творци са рожба на силния им дух, на стремежа им за самоизява.
Арменският народ не е чертал картата на държавите в света, не е бил владетел, но не е бил и роб! Домогванията на другите държави към тяхната, гоненията, поробванията са ги направили деятелни, приспособими и безкрайно изобретателни, за да се съхранят, за да оцелеят. Получил се е симпатичен, гостолюбив и много трудолюбив народ, който е успявал да се реализира във всяка друга чужда страна. Е, кажете как да не питая симпатия към арменците! Никога

не съм ги чула да роптаят срещу съдбата си

Те просто я приемат и се стараят да я направят свое предимство.
Когато похапвам с наслада ануш абур, си припомням и легендите за зърната, които съм слушала от моите арменски приятели. В планинската им страна житното зърно било обожавано,  очовечавано. То било тяхната храна, техният спасител, защото с него те се изхранвали, откупвали и опазвали. Арменците му приписвали човешки качества, то можело да ги радва и да ги гневи, можело да им говори. Красивата девойка Ашора - богиня на житното зърно, първа открива житото и го посочва на тукашните хора като храна.
Как е рисувана Ашора? Като красиво, гиздаво момиче. Тя имала четири дебели плитки: жълта (като житото), червено-ръждива (като ръжта), загоряло-кафеникава (като ечемика) и слънчево-светла (като просото).  Митът за арменската богиня на житното зърно се ражда тогава, когато жената е имала важната роля в изхранването на семейството. И жената, както и земята, зачеват, раждат и хранят. Много стара е приказката, в която двама съпрузи засяват разораната нива. Жената гребе с шепите си жито от чувала, сипва го в престилката на мъжа си и благославя: "Всяко зрънце в хиляди да се превърне!" А мъжът върви след нея и хвърля семето с нежна молба:

"Мила моя ниво, бъди родовита

 като жена ми!"
Познавам арменците като добри и грижовни съпрузи - това им е останало от древността, когато са смятали брачния съюз за свято, свещено свързване, когато нивата е отъждествявана с жената, със съпругата, а земеделската работа е била равносилна на зачеването. Арменската богиня на майчинството се нарича Анахит. Тя е "златна майка", "златоръка", "житна майка", "Земя-майка".
Гениалният арменски лекар от ХV век Армидовлат Амасяци завещал на земляците си от град Амасия собствените си житни поля. 22 години след смъртта му над Амасия се изсипала унищожителна градушка и поломила нивите. Само в полята на Армидовлат не паднало и парченце лед. Тогава хората си поделили житото помежду си и то ги спасило от гладна смърт. Затова го обявили за свещено и му приписали чудодейна сила. Те го свързвали с човешката добродетелност, която по неведоми пътища може да прави даже природни чудеса. Оттогава за арменците житото става символ на благополучие, на плодородие, нравствена чистота, праведност, непорочност, на любов между хората. Затова суровото или вареното жито присъства в различните им обичаи, обреди и ритуали. Над люлката на детето майките връзвали  торбичка с жито, пеели на рожбата си и пророкували така: "Мило мое детенце, къщата ти да е пълна с жито! Животът ти, нивата ти да не знаят що е суша. Душата ти чиста да остане. До дълбока старост хората да те обичат, както житото свято!"
В основите на къщите арменците хвърляли житни зърна. Тъй благославяли за благодат, ситост в тая нова къща! А на главата на младоженеца поставяли венец от

житни стъбла, боядисани в златно

червено и синьо. Това било сърдечното пожелание за хлебородие и плодовитост в брака!
Колко общи обичаи имаме с арменците! И при нас жито се ръси пред младоженците и присъства в нашите празници, в нашата мъка и скръб!
Но в лекциите си Агоп Мелконян още разказва, че връзките ни с арменския народ не са само много стари, но са и кръвни! Те почват още от азиатската територия на прабългарите. По-късно нашият Симеон Велики се стремял към византийския престол. Затова един от тактическите му ходове бил такъв: да сключи втори брак с Рабна - една арменка от византийския двор. Тя била сестра на знатния придворен Кеворк Сурсувул, известен у нас като Георги Сурсувул. И така Симеон станал арменски зет! От този брак се ражда българският цар Петър - наполовина арменец, който се възкачва на престола ни в 927 г. Него пък вуйчо му Георги Сурсувул го жени за Мария (Мариан) - внучката на император Роман Лакапин. Тази женитба скрепява мирния договор между България и Византия в продължение на 40 години. После Мариан приема гръцкото име Ирина (Мир). Две от техните пет деца - Борис Втори и Роман,

стават български царе

Известно е, че Самуил няма благородническо потекло. Той е син на болярина Комит Никола. Изведнъж и незнайно откъде се появява на сцената на българската история. Обаче арменският историк Степанос Асохик твърди, че Самуил е потомък на княжески род от областта Тарон - Терджан в Армения. Майка му се казвала Рипсимия, което вероятно е Хрипсиме. Братята му са Давид, Мойсей и Ахарон (Арон). Тези еврейски имена били употребявани често и от арменците. Самуил се възкачва на престола след убийството на цар Роман (син на Петър и арменката). По-късно Самуил жени дъщеря си Мирослава Българска за Ашот Таронит Царменец, който бил пленен от българите при Солун. Той бил син на солунския дук Григорий Таронит. След сватбата Самуил поверил на зет си Драчката област. А внукът на Самуил - Петър Делян, бил пратен с отряда си в Армения и станал управител на древния град Ани. И тъй - излиза, че Самуил пък бил тъст на арменец!
А как са дошли арменците по нашите сегашни земи? В V век Армения е поделена между Сасанидска Персия и Византия. Оттогава населението й започва да се разселва и стига и до бреговете на Дунав, до Тракия, а през VI век вече има лагери и селища тук, като във Филипопол (древен Пловдив) се заселва най-голямата колония. Много са арменските заселници и в Бургас, Айтос, Шумен. Арменски големи общности има и във Варна, Ямбол, Силистра, Русе, Добрич. Названия на местности и селища у нас също доказват присъствието на арменците.

Има село Арменофор

край Битоля, Арменица в планината Рила, Ерменлуи край Никопол, Арменит в Габровско, Ерменлий около Добрич.
Останала ни е от миналото една фраза в днешния ни живот, в сегашния ни език, която сме наследили от деди. Тя и днес е все така жива, витална и многоцветна, колоритна. Тази фраза е: "Оплачи се на арменския поп!" Откъде пък е дошла тя?
Всяка година в края на септември арменската общност в Пловдив отбелязва празника на светеца Сурп Кеворк (Свети Кеворк) в едноименната черква в техния духовен, образователен и културен център в Стария град. Ако се случа по това време в родния  Пловдив, моите добри арменски приятели ме канят на техния празник. С удоволствие се потапям в празничната атмосфера на това интересно и красиво събитие. Обичам да гледам как се събират големите арменски фамилии - пременени, с хубаво настроение. Завидна е почитта им към традициите! Обичайни за тях са взаимопомощта, уважението, грижите за по- възрастните, сътрудничеството за бъдещето на децата им!
Някога, в далечната многохилядна история на Пловдив, на това място е бил първият български храм на почитания и обичан от всички православни християни светец Георги.

Тукашната черква "Свети Георги"

 преживяла опожарявания, възстановявания, но просъществувала до ХII век. Доживяла смени на държавни владетели, кръстоносни походи, палежи и все възкръсвала. Голямото й разорение дошло от злокобното османско нашествие, което сложило и край на Българското царство. Но черквата пак се изправила като феникс от пепелищата. Тъй било до 1675 г., когато една кървава разпра между двама гърци сложила край на божиите служби тук. Мястото запустяло. Тогава метрополията го продала на живеещите наблизо арменци, дошли в същата година от Каменец, Полша, прокудени от турците. От тази година храмът, вече възстановен, носи името "Сурп Кеворк".
На един такъв празник с моите приятели, семейство Верджиния и Таквор Гарабедян, се черпим с арменски бели сладки, пием кафе и си говорим за  прословутата фраза "Оплачи се на арменския поп!" Дали тя означава: "Не чакай оправия, сам се справяй!", или има в нея израз на етническа толерантност и взаимопомощ? Дали декларира и родния ни оптимизъм, който вероятно сме поприхванали и от арменците? И ето какво ми разказват Джиджи и Тако:
- Арменските духовни лица са имали своя роля и в българската история - особено след падането на народите тук, на Балканите, под османска власт. Тогава се установява система на "милиетите (религиозните общности). В съвременния турски език "милиет" вече се покрива с "нация". Но някога 

Османската империя била империя на милиетите

 а не на нациите. Всеки милиет (всяка религия) си е имал свой духовен пастир, който го е представял пред османските власти. Гърци, сърби, румънци, българи, черногорци и другите балканци спадали към така наречения "рум милиет". Докато българите придобият църковна независимост, те били представяни пред османските власти от гръцки духовен глава. Арменците, според установената от османлиите система, имали отделно вероизповедание. И когато българи изпадали в беда в Османската империя, те много често предпочитали застъпничеството за тях пред властите да бъде от страна на арменски духовен глава (на арменски поп), пред това на гръцки свещеник. Разбира се, при спорове и съдилища последната дума имали винаги турските сановници, но точно от онова време е останал този израз: "Иди и се оплачи на арменския поп!"
Има и много легенди, в които се разказва как умно, хитро понякога, арменските попове са спасявали българи от бесило, от заточение в Диарбекир. Двадесет момчета, български революционери, били осъдени на обесване. Близките им се обърнали за помощ към дядо Степан - арменски поп, който бил уважаван от властите в Конака. Той наредил да му натоварят в една кола двадесет тикви. Закарал ги на турския кадия и рекъл: "Тези момчета са аджемии, те не са знаели какво правят. Те са като тиквите в тая кола. Хайде да направим размяна -

за вас тиквите, за тях - свободата!"

Турските власти изпълнили молбата му, защото старецът се ползвал с доброто име на благ и мъдър водач.
За нас, арменците, а много често и за българите, с които сме живели в мир и сговор, с които често сме имали една и съща историческа съдба, арменските попове са били голяма, сигурна духовна опора! - завършват разказа си моите приятели.
А пък аз си мисля: Някога хората са знаели, знаят го и днес - няма разлики - нито физиологични, нито расови, нито верски, които да ги делят. Само държавници и политици изкуствено, принудително и понякога зверски са разделяли и продължават да делят людете.
Животът на всички ни е кратък сън тук, на тази наша приказна синя планета Земя! Тя е нашият общ дом, за който заедно трябва да се грижим, за да го опазим за нас, човеците!