Добърската певческа школа

Между Рила, Пирин и Родопите е Добърско - малко китно селце в Разложката котловина. Този край на България е прочут с природните си хубости, но и с многото певци, поети и музиканти. Прочута е и Добърската певческа школа - много стара и известна не само у нас, но и по света.  Какво разказват митовете, легендите и какво ни говори историята за нея?   

И днес в двора на стара църква в Добърско блести малкото водно огледало на лечебно  изворче, около което се тълпят гости и посетители на селото. Може би то е причината за създаването на Добърската певческа школа. В книгата си "Добърско - митове и реалност" местният историк Георги Огнянов цитира Христо Цинзов и Елена Флорева, според които началото на школата почва  от заселването тук на група от ослепените Самуилови войници след битката в подножието на Беласица. Те били част от трубадурите на войската - поети, певци, имащи за задача да развеселяват войниците и да им повдигат бойния дух. 

Предания  разказват, че тук е имало метох към Рилския манастир. Добърско е стояло на известния поклоннически път от Светогорските манастири до Рилската света обител. Ослепените 15 000 войни на Самуил се разпилели по страната, търсели лек за болните си очи. Един табор от тях потеглил за Рилския манастир, щото вече били прочути лековитите мощи на Свети Иван Рилски. Пътят им минавал през Добърско. Било есен. Отседнали да пренощуват, но на сутринта се събудили със  сняг. Селяните ги поканили да зимуват при тях. Някои останали в метоха, други били подслонени от добри хора. А кладенчето облекчавало болките в наранените им очи. Разчуло се из страната, че в Добърско има от ослепените войничета и за мнозина дошли близките им и ги прибрали. Останалите се опитвали да се впишат в живота на местните. Напролет тези, които се захванали с някакъв занаят, останали пак в селото, даже невести си намерили, другите се пръснали, скитали из страната, пеели или просели. Нарекли селото Просешко. Някои млади и ръкати момчета, почнали да майсторят гусли. Не било лесно да се направи гусла, особено за слепци. Трябвало да се подбере дърво, да му се  вдъхне душа. Подходящо било сухото крушово, а още по-добро било яворовото, защото легендите разказвали, че момък бил превърнат в дърво яворово. От него ставали най-гласовитите гусли. Те пеели, чак плачели с човешки глас. Певците запели край ханове, панаири, градове и села песни за славни царе, за битки и юнаци, за погубена правда, за чест и предателства. Разнасяли евангелски и библейски притчи и ги поднасяли на разбираем говор, та да станат достояние на християнското население. Певците водели със себе си и чираци - малки деца по на десетина години, които им събирали и носели даровете от признателните слушатели: хляб, брашно, сланина, сушени плодове, дрехи, дребни пари. Учели и тях на занаята - да редят песни, да майсторят музикални инструменти. А помежду си общували с техен си говор - таен език, в който имало влашки, гръцки, славянски думи, употребявани в българско наречие. Ето фрази от този говор: "Скучиняш ли гегавски?, което означава "Думаш ли просячки? ", а "Зашикай муртата, трага баджо!" се "превежда" като "Скрий памука, иде турчино - чорбаджията"  Така се родил професионалният език на гилдията, какъвто имали и майсторите дюлгери. 

Запомнена от добърчани е една случка, когато в  селото дошли турци, отседнали в кръчмата и след дълъг запой с ритници заставили сляп гъдулар да им пее. Слепецът настроил гъдулката си и запял жива и весела мелодия. Един от турците сложил ръцете си на кръста и се впуснал в пиянски танц. Песента на слепеца насъбрала хората, които го слушали с интерес, подсмихвали се радостно,  защото всъщност на просешкия си език певецът хулел, кълнял и проклинал турците. 

Песните на слепите музиканти останали в нашия фолклор като съставна част от юнашкия епос. Никола Телев пеел песента "Цвятко, убит от турци на Предела", в която разнасял славата на местен герой. Прочула се сляпата певица Райна Зарева Чергова от Нидобратско. Тя била от род на свещеници и учители. Ходела да пее по Егейска и Вардарска Македония, имала и пророчески способности. Можела е да преживява доволно, но предпочитала да ходи да пее, да подклажда народностното съзнание. 

Константин Иречек, Пенчо Славейков, Михаил Арнаудов, Петър Корунов и историци - краеведи като Катя Михайлова, пишат за слепите певци и музиканти от Добърската певческа школа.  

Днес в селото има група "Добърските баби", която продължава традицията и разнася славата на  школата по фолклорни събори и надпявания. "Добърските баби" са включени в националната листа за живи човешки съкровища.