Приличието и неприличието към историята

Пиша тези редове като човек, който е ставал на крака в пленарната зала на 1 февруари. И не само на един. Сигурно съм го правил със смесени чувства. Защото паметта на невинните жертви заслужава почит. По този въпрос и до ден днешен нямам никакви колебания. Независимо за кой исторически период става дума. Но как да отворя сърцето си за злодеите? Пак без значение дали за онези преди или след 9 септември 1944 г.
Тези дни един от десните автори припомня, че не беше толкова отдавна, когато обществото ни приличаше на нормално. Когато оправдаването на престъпления не беше приемливо. Когато имаше все пак някакво съгласие, макар и съвсем малко над санитарния минимум, относно приличието и неприличието. А провокациите срещу човешкия разум намираха пристан единствено в маргиналните сцени, но не и в мейнстрийма.
И наистина, в началото на 1991 г. БСП се извини за вините на БКП. След победата на СДС "с малко, но завинаги" отдясно се надигна реваншистка вълна, но дори и тогава авторът на книгата "Фашизмът" Желю Желев, вече като президент, призна, че преди 1944 г. режимът в България по същността си е бил монархофашистки. Отявлен антикомунист като Филип Димитров отбеляза от парламентарната трибуна, че насилието в страната ни е започнало не след, а преди създаването на комунистическата партия. И че все някъде трябва да останат паметници на Ленин и Георги Димитров, защото имат историческа стойност. Трябва да има и улици, назовани на пострадали от политическо насилие. Проблемът според него е, че по улиците тогава има само едни имена, докато други, също така на жертви, са били заличени. Малко по-късно, по времето на Костов, 90-годишнината от рождението на Никола Вапцаров бе отбелязана в Зала 1 на НДК, а патрон на събитието бе министърът на културата Емма Москова. Последва почит от президента Първанов към жертвите на репресиите след 9 септември, а бившият цар, вече като премиер, на път за Рилския манастир направи същия жест към паметта на загинали антифашисти. Като че ли действително в обществото бе постигнато поне някакво съгласие относно приличието и неприличието.
Десните от периода на Ф.Д. и Костов отдавна са политически маргинали. Изтикани са и репресираните, които впрочем в по-голямата си част са доста по-умерени от новопоявилите се антикомунисти. Особено от онези, които преди пишеха с възторг, и то в рими, за успехите на социализма, а днес се умиляват колко въздухът е чист, когато няма комунист. Пак бивши комунисти не позволиха парламентът да отбележи с минута мълчание 70-годишнината от разстрела на Вапцаров. Сякаш се върнахме в началото на прехода, когато обаче можеше да се цитират поне Чърчил и Рузвелт относно необходимите според тях мерки спрямо загубилата войната хитлеристка коалиция. Сега това не само се смята за лош тон, но и може да ти коства поста. Границата на допустимостта отново бе закотвена на 9 септември. Преди тази дата всичко е било прилично, а след нея - неприлично.
Само че животът не е черно-бял. В местността Черенец ловната дружина на един майор убива четирима антифашисти, сред тях и национална величина като Емил Шекерджийски. Това се случва на 3 август 1944 г. Предния ден Чърчил пита риторично в Камарата на общините каква ще бъде съдбата на България на подсъдимата скамейка, след като е жесток лакей на губещите войната нацисти. Съветската армия навлиза в Румъния, до границата на страната ни й остава около месец. На Запад съюзниците вече са открили Втория фронт. Италия е капитулирала преди година. Англо-американците подпомагат нашите участници в съпротивата с оръжие и боеприпаси. В тази ситуация що за човек трябва да си, за да тръгнеш по чукарите на 30 км от Кюстендил да залавяш партизани по къщите? На единия да отрежеш езика, преди да го убиеш, да не пощадиш дори и болния от малария. Някои ще кажат, че майорът е изпълнявал дълга си. Точно в това тълкуване на дълга е проблемът! Тъкмо в разбирането, че трябва докрай да си верен на хитлеристката коалиция. И този случай съвсем не е единствен. Антифашисти у нас са избивани до самия 9 септември. Без съд и присъда.
Името на онзи майор е изписано върху Мемориала на жертвите на комунизма пред НДК. Там са увековечени и други закоравели убийци. За да бъде почитана и тяхната памет, и то на гърба на невинните жертви. А може би и за да не посмее никой да припомня за вините им. С което режимът, за чийто представители Чърчил и Рузвелт искаха сурови наказания, да се изчисти изцяло. Което не е трудно да се втълпява, като се има предвид наличието на услужливи медии, включително понякога и обществени. Но което ще има краткотраен ефект. Защото наистина не толкова отдавна обществото ни приличаше на нормално. Било е и отново ще бъде. А провокациите срещу човешкия разум ще се върнат на маргиналните сцени, където им е мястото.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info