Последният да дръпне шалтера

Какво става, братя българи? На тази земя, която деди и прадеди се заселвали, създавали са селища, превръщали ги в китни села и градове, днес върлува вятърът на унищожението.
Когато Аспарух преминава Дунав и създава българска държава, в нейните предели няма нито един град, който може да стане столица, затова се създава Плиска.
Пръв Крум превзема Сердика през 809 г. Междувременно обаче никнат селища, които са запазени и до днес. Впоследствие българските царе - Симеон, Калоян, Иван Асен Втори, разпростират държавата върху по-голямата част от Централния Балкански полуостров, но и с излаз на Бяло и Адриатическо море. Трагични събития водят до падането на България под османско владичество в края на XIV в. През годините на тежко робство се създават малки български градчета - Трявна, Елена, Котел, Троян, Берковица, Чипровци и още много други. Местното население с доброволен труд изгражда пътища, прокарва водопроводи. През XVII в. се появяват първите килийни училища, а малко по-късно - и читалищата.

Белоградчик. Градчето почти беше загинало, докато светът, а и ние, не се сетихме за уникалните скали. Сега през летните почивни дни той посреща понякога повече от 30 хиляди туристи

Спрямо Санстефанския договор

Освобождението заварва България със 118 града и 8500 села

но след корекцията на Берлинския конгрес те се свеждат до 39 и 3700. В първата административна карта на Княжество България всеки град е окръжен център. Поради това например Иван Вазов е назначен за окръжен съдия в Берковица, където написва стихотворението си "На Ком", поемата "Грамада" и още много други.
След Съединението и войните България добива днешните си мащаби - 111 хил. кв. км. До 1958 г. тя беше предимо аграрна страна. Тогава най-голямото село беше Кнежа с население 14 хил. души, докато град Мелник се обитаваше от 100 човека, но това е наследство от миналото. През 60-те години се провеждаше политика на погражданяване. През 1964 г. 13 села, сред които Костенец, Симитли, гара Пирин, Своге и други, получиха граждански статут. След това имаше няколко такива вълни - през 1968, 1974 и 1978 г. Тогава и Правец стана град, поради което Тодор Живков вече не беше селянин.
За да прилича на град, бившето село трябваше да има лъскав център - площад, застлан с базалтови плочки, представителна сграда на кметството, голям магазин, кино, кафе-сладкарница, автогара, здравно заведение. Такова селище има поне едно средно училище и най-малко две детски градини. А за да бъде "град като град", в него трябва да действат няколко промишлени предприятия или цехове. След окрупняването на ТКЗС-та в малкото градче се помещава и управата на АПК.
Сега в България има 274 общини и толкова общински центрове. Една от тях е София, втора е Пловдив, трета е Варна, 95-а е Лясковец, 167-а е Неделино и т.н.

Какво правят хората в малките селища

и най-вече - в селата? Там животът направо замира... За да не бъда голословен, ще приведа следния пример: в родното село на баща ми, в Троянска община, ходех редовно през ученическите си години. Тогава то се населяваше от 2800 души, от които 1600 на възраст до 35 г. Всяка вечер в читалището имаше прожекция на филм, а след това забава. Имаше основно училище, в което учеха 180 ученици, и детска градина, в която се грижеха за 60 деца. Бяха разкрити два цеха на троянски предприятия, в които работеха 840 души, в кооперативното стопанство се отглеждаха около 4000 овце, 700 крави и 250 биволи. Върху 800 дка беше създаден масив с малинови насаждения. Основен поминък по традиция обаче оставаше отглеждането на сини сливи. Годишната реколта беше около 770-780 т. В периода 1960-1980 г. почти всички хора си построиха нови къщи (обикновено двуетажни), които обзавеждаха "по градски". Всяко второ семейство притежаваше лека кола. Селото се електрифицира още през 1958 г., а през 1962 г. водата достигна до всеки дом. До края на 1970 г. бяха асфалтирани почти всички улици, а основните бяха осветени.
Дълги години не бях ходил там, докато не го посетих миналата година. Тогава видях голямата разруха. Училището и детската градина - закрити, заводските цехове ги няма, в читалището функционира само библиотеката. Улиците са изровени, а нощем светят само две лампи на площада. Останал е само един магазин за хранителни стоки (преди имаше осем), в който хляб докарват 2 пъти в седмицата. Има само една кръчма (преди бяха девет), но и тя работи 3 дни от седмицата за по 4 ч., като и по това време почти няма посетители. Селото се населява от около 680 души, почти всички на пенсионна възраст. Върнаха им земята, но няма кой да я обработва и хората се грижат само за дворните си градинки.
Спрях се доста обширно на този случай, защото той характеризира състоянието на повечето от малките селища в страната. В тях вече няма училища и детски градини. Държавата не е в състояние да осигури на общините дори минимум средства за капитално строителство, с които да се извършват работи по благоустрояване. Там, където има речни корита, те с години не са почиствани и когато дойде пороят, той завлича къщи, животни, а понякога и хора. Изобщо малките селища са изоставени на произвола на съдбата. За тях Бог е високо, а цар е далеко. Това се отнася и за малките градчета. А преди не само в малките градчета, но и в селата имаше живот. В същото време градове от среден мащаб - Кюстендил, Монтана, Враца, Видин, Благоевград и други, бележеха просперитет. Това се отнася и за някои неокръжни градове - Карлово, Дупница, Асеновград, Лом, Свищов и т.н. В същото време се създават нови градове с над 100 хил. жители, което е критерий те да бъдат причислени към големите в страната. Такива са Стара Загора, Плевен и Перник. Добрич (тогава Толбухин), Шумен и Кърдажали бележат бурен възход, а до известна степен Смолян, Силистра, Ботевград, Самоков (последният увеличава населението си от 21 на 35 хил. души за периода 1970-1980 г.).
През 1948 г. от няколко села се създава Велинград, който се разви като курортно и промишлено селище. На гола поляна се изгради Димитровград, построен главно с бригадирския труд и беше възпят от поета Пеню Пенев, участник в неговото изграждане.
Днес положението е съвсем друго -

линията на възход е пречупена

и има пълен регрес. Вместо съграждане сега има упадък. За малък град у нас сега се смята този, който е с население под 30 хил. жители, което е пълен абсурд, защото такива са вече над 75 процента. Но според този критерий в малкия град не трябва да има болница и средно училище, какъвто е случаят с Нови пазар, Каспичан, Якоруда, Чипровци, Неделино, Земен и т.н. Когато те се закрият, нуждаещият се от лекарска помощ или учащите се няма с какво да се придвижат до окръжния център, защото пътят е в окаяно състояние. Защото ала-бала се оказаха уверенията на здравното министерство, че е осигурен бърз превоз на всеки нуждаещ се от помощ и лечение. Има регистрирани 26 сигнала (за времето юли-септември т.г.) от Алфатар и други селища в Силистренска област за

отказ болни хора да бъдат транспортирани

до болницата в областния град, поради липса на линейки. Малко по-добро е положението по отношение на организацията за извозването на учениците от селата и най-малките градчета, в които училищата са закрити, и това е много мъчително преживяване за тях. Децата биват събуждани в 5 ч. сутринта, родителите им дават по филия със сирене или салам, но освен всичко друго родителите са дали пари на децата да им купят лекарства, защото в селото няма и аптека... Няма и домашен лекар, така че хората се самолекуват. След свечеряване живеещите по селата се барикадират със саморъчно направени средства, но въпреки това са уязвими за набезите на банди, които крадат, каквото намерят. На пет села се пада по един полицай, който ги посещава само веднъж седмично, но може единствено да изслуша оплакванията на потърпевшите. В повечето села има черкви, но няма поп. Така много хора ги погребват без опело...
В селата няма банкомати и хората си получават пенсиите от пощите. Управата на институцията обаче смята, че е нерентабилно да поддържа клонове във всяко село, затова ще ги закрива. Вместо това ще създава някакви мобилни пунктове, които е неизвестно как точно ще действат.
Засега Министерството на транспорта се отказа от намерението си да отмени преките автобусни връзки за селищата с население под 30 хил. души с централните градове. В същото време железопътните на много места са почти или напълно преустановени. През септември т.г. отидох на гости на мой братовчед в с. Боровци (между Монтана и Берковица). След като пътувах близо 3 ч. по пътя от София до Берковица през Петрохан, което е разстояние от 90 км, но пътят е в ужасно състояние, бях сигурен, че ще хвана някой влак, защото помня, че имаше четири на ден. Оказа се обаче, че вече се движи само един, който е отпътувал в 14.30. Наложи се да си взима такси. Като пристигнах при братовчед си, се разговорихме как живеят хората в селото. "Не живеят, а се мъчат по някакъв начин да оцеляват", ми отговори той. "В селото има две работни места - за кмет и секретар. Сега се носи слух, че няма да имаме право да избираме кмета, а ще ни го назначават. На повечето хора им е все тая кой ще е кмет, защото който и да е, той нищо не може да направи за селото. То си загива, а заедно с него - и ние."
Така си загиват десетки селища. Страната се обезлюдява. От картата на България са отписани като изчезнали 81 селища през последните 25 г. Сега още около 75-76 са на път да ги последват. В тях са останали по 15-16 или дори по 6-7 старци, а има четири села с по един жител.
Тяхната "последна роля" ще бъде да дръпнат шалтера...