И твой един син, Българийо...

Спомените, които дякон Левски е оставил приживе у своите съвременници, сподвижници и съмишленици, са оставили дълбок отпечатък в съзнанието на хората. Съратниците на Апостола и комитетските люде са били привличани от неговите безспорни качества: смелост, храброст, хладнокръвие, кристално чист патриотизъм, висок дух, оптимизъм, бистър ум, решителност. Апостолът е работил с много хора, пребродил е многократно земите български, затова след обесването му всички са тъгували.
Последните минути на Апостола, преди да увисне на бесилката, са запечатани за поколенията благодарение на спомените на поп Тодор Митов. Те са записани или обнародвани в няколко варианта през 1895, 1898, 1905 и 1938 г. от Стоян Заимов, свещеник поп Минчо Кънчев, Иван Бобевски, Иван Вазов, Спас Клисаров и др.

Обесването на Васил Левски. Борис Ангелушев, 1942 г.

Разказът на Стоян Заимов и свещеник Минчо Кънчев
"... На 5-ий февруарий 1873 г., привечер, въздебеличък поп в казармите влезна. Това беше поп Тодор, архиерейски наместник.
Той наложи епатрахиля си, изчете молитвата и бунтовника попита: "Кажи си греховете, синко?" "Казах ги на царските комисари, та няма нужда и вам да ги казвам! Пред бога и свободата грехове не съм сторил, а пред пашите, чорбаджиите и владиците много и премного "согрешения" съм направил. Но нека тия ми "согрешения" останат "непростени". Както се вижда, утре на турската бесилка ще увисна. За едно нещо, дядо попе, ще те моля: който ви попита за Дякона Левски, кажете му, че той, Дякона, за българска свобода загина".
Поп Тодор подаде на бунтовника святото причастие, с конашко око го изгледа и измърмори нужната молитва над главата му..."

Разказът на Иван Бобевски
"... На свършване нека прибавим и това, което при бесилката е станало с Васил Левски, както сме чули от устата на свещеник иконом поп Тодор (Митов), който го е причестил:
    Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно със заптието на мястото, гдето ще бъде обесен. Там намерих много турци и войска. Вdсил Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед, но с поглед смел и остър. Когато ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време стори ми се, че ми прави знак с очите си. Аз се разтреперих и изтръпнах! "Папаз ефенди - ми каза мютесарифинът, - иди там ти според вярата и извършете вашето" - като ми посочи към Левски. Аз отидох при Левски и откакто го изповядах, започнах да чета отпусната за случая молитва. И когато споменах "раба божия Василя", Левски ме пресече и каза: "Споменавай ме в молитвите си, отче попе, с името "херодякон Игнатий". И след малко прибави: "Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България". След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето под краката му, той извика: "Боже, избави България!". Вечна му памет!"

Разказът на Иван Вазов
"... Покойният поп Тодор, който е изповядал Левски на предсмъртния му час, ми разказа как е станало това:
Повикан от пашата, той дошъл тука и видял Левски, обиколен от турски войници, от много турча и кадъни, които го ругаели. Левски бил много изнемощял от страданията, със сухо пребледняло, страдалческо лице. Поп Тодор бил много уплашен, понеже били близки приятели с Левски и се боял да не е направено някакво опасно за него признание. Но работата била друга.
Пашата се обърнал към свещеника: "Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашия закон!" - и посочил Левски.
Поп Тодор приближил до Левски и го поканил да се изповяда. В този върховен миг той го намерил религиозно настроен. Левски няколко пъти с тих шепот му се изповядал. После завършил с тия думи: "Дядо попе, поменувай ме в молитвите си "йеродякон Игнатий". Игнатий е духовното име на Дякона Левски..."

Поп Тодор Митов

Разказът на Спас Клисаров
"След като съдът осъди Левски, иконом поп Тодор Митов заедно с баща ми отиде да го причести. Като отишли при Левски в маккемето (в затвора), малко преди да го обесят, поп Тодор казал: "Дяконе, ще те пратят на далечен път. По-добре е да вземеш свето причастие, защото по пътя може някое нещастие да те стигне". Левски, който очаквал изпълнението на смъртната присъда, отговорил, без да изпада в униние: "Знам, знам какво нещастие ще ме стигне".
След това Левски се изповядал и приел светото причастие.
Свещеникът не е присъствал на обесването. Това, което виждаме на някои литографии, изобразяващи обесването на Левски в присъствието на свещеник, не отговаря на действителността. На обесването са присъствали само официални власти, турци и цигани. Българите отидоха да гледат след обесването. Близо до казармата имаше голяма казарма (къшла). Войската стоеше вън да пази ред. Много народ отиде да гледа. (Казармата се запали и изгоря след Освобождението.)
Смътно си спомням, че Левски е заровен без опело в християнските гробища. Известно време след обесването сред българите настъпва смущение, но скоро по-будните хора се окопитват и народът почва да пее за обесването... Това беше песента на Христо Ботев и се пееше с тъжна мелодия... Тогава започна да се носи скритом от ръка на ръка  портрет на Левски, облечен като въстаник. Макар и мъртъв, духът на Апостола е давал кураж в по-нататъшната подготовка на великата национална революция през април 1876 г., като прелюдия към Освобождението през 1878 г."

-------
Името и делото на Апостола на свободата Васил Левски са се превърнали в символ на всичко най-възвишено, най-чисто, най-свято. Високите оценки на неговите съвременници, сподвижници, другари, съмишленици и комитетски дейци както за неговите качества като човек и революционер, така и за делата му, са категорични. Затова е и толкова голяма скръбта от загубата му. Те са най-великото признание за пълната и непоколебима негова отдаденост на безпределната му и кристално чиста любов към народ и отечество, която заплати със саможертвата си в името на тяхната свобода.
Достойнствата и качествата на Апостола признават дори неговите врагове и противници като хаджи Иванчо Хаджи Пенчович, член на съда в София, който го осъжда на смърт чрез обесване. Пред стария си познайник д-р Стамболски хаджи Иванчо имал куража да заяви: "Ходихме в София да обесим най-добрия и смел българин, най-самоотвержения, най-доблестния наш патриотин, комуто окото не мигна нито пред благи обещания на комисията ни, нито пред заплашванията, изтезанията и мъките в затворите, след като го хванаха, нито от очните ставки с Димитра Общий и с другите, заловени от Ловеч, Орхание, Тетевен и София..." Неслучайно известният наш съвременен познавач на живота и делото на Васил Левски историкът проф. Николай Генчев заявява: "Все още никой не се е осмелил да оспори, да обезличи, да постави под съмнение монолитната като гранит личност на Апостола, никой не се е опитал да отрече или да омаловажи неговото безсмъртно дело".
Вестта за обесването на Апостола се посреща от хилядите негови съратници, съзаклятници и съмишленици с голяма покруса и печал, ярко отразена в техните мемоари, разкази и спомени: "Плакахме със сълзи и дълго време ходихме по улиците като завеяни от дълбока скръб. Той бе неоценимият дякон Васил Левски".
В паметта на своите съвременници Левски е запечатан като ярка, изключителна и необикновена личност, представляваща съвършена сплав от физическа и духовна мощ и красота, изявени и изваяни с висши добродетели, величие, родолюбие, оптимизъм, непоколебима вяра и преданост към народното дело, към Отечеството. По думите на Иван Вазов, Апостолът "беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!" И успя да стори това по най-категоричен и убедителен начин.
И днес потомците на Апостола отдават почит и признание на неговия безпримерен живот и безсмъртно дело, пеейки Ботевата песен:
"Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят..."